Все пак през онези последни дни от живота на майка ми двамата бяхме заедно в скръбта си. Смъртта ѝ стъписа и двама ни с толкова безсмислената и глупава орис, сполетяла една силна жена. Докато се качваше на плевника над обора с кравите, майка ми се хлъзна на старата стълба и една треска се заби дълбоко в китката ѝ. Тя я извади и почти не потече кръв. Но на другия ден цялата ѝ ръка беше отекла, а на третия ден тя умря. Толкова бързо. Погребахме я заедно. На следващата сутрин той ме качи на едно муле с пътна чанта, в която имаше ябълки, сухари и дванайсет резена сушено месо. Даде ми и два сребърника и ми каза да не се отбивам от Кралския път и че по него ще стигна до замъка Бъкип. Тикна в ръцете ми свитък, много овехтял, и ми каза да го предам на краля на Шестте херцогства. Лично. Знам, че Рогон Здравите ръце беше неук. Свитъкът сигурно беше написан от майка ми. Прочетох само единия ред на външната му страна: „Да се отвори само от краля на Шестте херцогства“.
Нахлуването на Сенч бе като шепот в ухото ми. Само че не можех да проспя този шепот. Нахлуването с Умение не може да се пренебрегне. Съжаляваш ли изобщо, че записваш всичко това, Фиц?
Сенч никога не спеше. Не спеше още когато бях момче и ми се струваше, че колкото по̀ остаряваше, толкова по-малко сън му трябваше. Поради това смяташе, че аз също никога не спя, и дори да задремех след ден изтощителен труд, с преградите, стегнати здраво около ума ми, той нахлуваше в спящите ми мисли с не повече усет за правото ми на личен живот, отколкото при влизанията му в спалнята ми, когато живеех в замъка Бъкип. Когато бях момче, той просто отключваше тайната врата към стаята ми и слизаше по скритото стълбище от закътаната си стая в кулата. Сега, цял живот по-късно и на дни разстояние, можеше просто да пристъпи в мислите ми. Умението, помислих си, е наистина чудесна магия, но и невероятна досада в ръцете на един старец.
Завъртях се в леглото си. Бях объркан. Гласът му отекваше в мислите ми все така властно и настойчиво, както докато бях момче, а той беше по-млад и мой наставник. Но не беше просто силата на думите му. Беше това, че контактът му с ума ми носеше отпечатъка на впечатлението, което бе оставил в мен. Точно както Копривка веднъж бе видяла в мен повече вълк, отколкото човек, и усещането ѝ, че съм див и настръхнал звяр, все още обагряше разговорите ни с Умение, така и със Сенч щях винаги да съм дванайсетгодишен и чирак, напълно на негово разположение.
Събрах силата си за Умение и на свой ред се пресегнах към него. Бях заспал.
Не е чак толкова късно! Добих представа за обкръжението му. Уютна стая. Беше се отпуснал на тапициран стол и гледаше огъня в камината. До лакътя му имаше масичка и подуших гъсто червено вино — той вдигна чашата — и миризмата на ябълкови дърва, горящи в камината му. Всичко това — толкова различно от ателието му на убиец над момчешката ми спалня в замъка Бъкип. Тайният шпионин, който бе служил на фамилията на Пророците, вече бе уважаван стар държавник, съветник на крал Предан. Понякога се чудех дали привилегиите на високия му сан го отегчават. Определено не!
Не толкова късно през нощта за теб, старче. Но аз прекарах часове в работа над архивите на Върбов лес тази вечер, а утре трябва да стана на разсъмване, за да отида на пазара на Крайречни дъбове да говоря с един изкупвач на въ̀лна.
Нелепо. Какво знаеш ти за въ̀лна и овце? Прати някой от овчарите си да говори с него.
Не мога. Моя задача е, не тяхна. Всъщност научих доста за овцете и въ̀лната през времето си тук. Отдръпнах се внимателно от Моли, преди да отметна завивките, и затърсих със стъпало халата, който бях хвърлил на пода. Намерих го, вдигнах го с крак и се загърнах. Минах безшумно през тъмната стая.
Макар и да не говорех на глас, не исках да рискувам да обезпокоя Моли. Не спеше добре напоследък и на няколко пъти я бях уловил, че ме гледа умислено. Нещо обсебваше мислите ѝ през деня и я оставяше неспокойна нощем. Копнеех да науча тайната ѝ, но бях достатъчно благоразумен, за да не настоявам. Когато станеше готова, щеше да я сподели с мен. Тази нощ поне спеше дълбоко и бях благодарен за това. Животът бе по-тежък за Моли, отколкото за мен. Болежките и неволите на стареенето ѝ налагаха дан, каквато аз не трябваше да плащам. „Нечестно“, помислих си, а после, щом се измъкнах от спалнята в коридора, прогоних тази мисъл.