Млад, предположи Сенч. Млад и изпълнен с праведен гняв.
Наранен и с разбито сърце, предположих аз. Отчаян от препятствията, пред които се изправях. Отчаян от това да съм обвързан от правила, които никой друг не е длъжен да спазва.
Това също, съгласи се той.
Изведнъж ми се дощя да не мисля за онзи ден, нито кой бях тогава, нито какво бях направил и най-вече защо го бях направил. Беше от друг живот, който вече не можеше да ме засегне. Нали? Защо питаш? Да не мислиш да запишеш спомените си за своя живот?
Може би. Нещо за вършене, докато се възстановявам. Мисля, че вече разбирам малко по-добре защо ни предупреди за благоразумното използване на изцеряванията с Умение. Кълна се в топките на Ел, твърде много време ми отне, докато започна да се чувствам като себе си. Дрехите ми са така провиснали, че почти ме е срам да ме виждат. Тътря се като човек, направен от пръчки. Изведнъж усетих как измести разговора от себе си, почти все едно го върна към мен. Той не обичаше да признава каквато и да било слабост. Когато записваше онези неща, защо го започваше? Винаги записваше какво ли не.
Лесен въпрос. Беше Федрен. И лейди Търпение. Писарят, който ме учеше, и жената, която бе копняла да бъде моя майка. Двамата често казваха, че някой би трябвало да напише изрядна история на Шестте херцогства. Възприех думите им в смисъл, че аз трябва да го направя. Но всеки път, когато понечвах да пиша за кралството, накрая започвах да пиша за себе си.
Кой мислеше, че би прочел това? Дъщеря ти ли?
Друга стара рана. Отговорих честно. Отначало не мислех кой би могъл да го прочете. Пишех го за себе си и така можех да го осмисля. Всички стари приказки, които бях чувал някога, добиваха смисъл. Доброто побеждаваше или може би героят умираше трагично, но постигаше нещо със смъртта си. Тъй че описвах живота си все едно беше приказка и търсех щастливия край. Или усещането за него.
Умът ми се зарея. Върнах се назад през годините, чак до момчето, което бе взето като чирак на убиец и което можеше да служи на фамилията, която нямаше никога да го признае като син. До воина, който се биеше с брадва срещу кораби, пълни с нашественици. До шпионина, до мъжа, служещ на своя липсващ крал, докато всичко около него потъваше в хаос. Аз ли бях това? Чудех се. Толкова много изживени животи. Толкова много имена бях носил. И винаги — винаги — бях копнял за различен живот.
Пресегнах се отново към Сенч. Заради всичките години, през които не можех да говоря с Копривка и Моли, понякога си казвах, че някой ден бих могъл да го напиша и да разберат защо не съм бил с тях. Дори никога да не се върнех при тях, може би някой ден щяха да узнаят, че винаги съм го искал. Тъй че отначало, да, беше като едно дълго писмо до тях, обясняващо всичко, което ме е държало далече от тях. Затегнах стените си, защото не исках Сенч да долови интимната ми мисъл, че може би не съм бил толкова честен в онези ранни опити, колкото съм могъл да бъда. Бях млад, оправдах се, а кой не се поставя в най-добрата възможна светлина, когато поднася разказа си на някой, когото обича? Или извиненията си към някой, когото е онеправдал. Избих тази мисъл и отправих въпрос към Сенч.
За кого ти би написал своите спомени?
Отговорът му ме стъписа. Може би и за мен е същото. Замълча, а когато заговори отново, усетих, че е премислил какво да ми каже. Може би пиша за теб. Толкова си ми близък, че все едно си мой син. Може би искам да знаеш кой бях аз, когато бях млад. Може би искам да ти обясня защо оформих живота ти така. Може би искам да оправдая пред теб решенията, които съм взимал.
Тази идея ме порази, и не защото искаше да говори за мен като за син. Искрено ли вярваше, че не знаех и не разбирах мотивите му за това, на което ме учеше, за всичко, което бе искал от мен? Исках ли да ми се обясни? Смятах, че не. Прикрих мислите си, докато намеря подходящ отговор. Тогава усетих насмешката му. Добродушна насмешка. Това нагледен урок ли беше?
Смяташ, че подценявам Копривка. Че тя не би имала нужда, нито би искала да ѝ се разкрия напълно.
Да. Но също така разбирам подтика ти да се обясниш. По-трудно ми е да разбера как се принуждаваш да седнеш и да го правиш. Опитвал съм, защото смятам, че е нещо, което имам нужда да направя, повече за себе си, отколкото за който и да било друг, който може да дойде след мен. Може би, както ти казваш, да наложа някакъв ред или смисъл на миналото си. Но е трудно. Какво да включа, какво да пропусна? Откъде започва разказът ми? Какво да дойде най-напред?