Домашният ни иконом Ревъл беше станал толкова компетентен, че ме правеше почти ненужен. Ридъл го беше избрал добре, въпреки че той така и не се беше превърнал във войника при вратата, както Ридъл се беше надявал. Икономът се срещаше веднъж седмично с Моли да поговорят за храни и припаси и ме тормозеше толкова често, колкото дръзнеше, със списъци на неща, които смяташе, че трябва да се ремонтират или преработят, или, кълна се в Еда, променят просто защото той обожаваше промените. Изслушвах го, отпусках средствата и оставях работата в общо взето способните му ръце. Имението носеше достатъчно доход, за да не се притеснявам. Все пак следях сметките грижливо и заделях колкото можех за бъдещите нужди на Копривка. Няколко пъти тя ме укори, че харча от личните си средства за ремонти, които имението е могло да плати. Но Короната ми беше отпуснала щедър дял в замяна на годините ми в служба на принц Предан. Наистина, имахме много, че и отгоре. Бях повярвал, че сме в тихото пристанище на дните си, време на мир и за двама ни. Падането на Моли на онзи Зимен празник ме беше разтревожило, но бях отказал да приема, че е предвестник на онова, което предстоеше.
В годината след като Търпение умря Моли стана по-умислена. Често изглеждаше унесена и разсеяна. Два пъти имаше пристъпи на замайване, а веднъж прекара три дни на легло. Отслабна и движенията ѝ се забавиха. Когато и последните ѝ синове решиха, че е време да тръгнат по своите пътища, тя ги отпрати с усмивка за тях и кротки сълзи с мен вечерта.
— Щастлива съм за тях. Това е тяхното време за начало. Но за мене е край, и то труден.
Започна да прекарва повече време в кротки занимания, беше много деликатна с мен и показваше повече от нежната си страна, отколкото в предишни години.
Следващата година се посъвзе. Когато дойде пролетта, почисти кошерите, които беше занемарила, и дори излезе навън и хвана нов рояк. Порасналите ѝ деца идваха и си отиваха, винаги пълни с новини за дейния си живот, водеха внуците ѝ на гости. Радваха се да видят, че майка им си е възвърнала донякъде старата си енергия и дух. Страстта ѝ се върна, за моя радост. Беше добра година и за двама ни. Осмелих се да се надявам, че каквото и да е причинило припадъците, е отминало. Сближихме се, както две дървета, засадени раздалечени едно от друго, след време откриват, че клоните им се достигат и сплитат. Не че децата ѝ бяха толкова преграда между нас, колкото че тя винаги бе отделяла повече мисъл и време за тях. Безсрамно ще призная, че се радвах да се превърна в центъра на нейния свят и правех всичко, което можех, за да ѝ покажа по всякакъв начин, че тя винаги е държала това място в моя живот.
Наскоро беше започнала отново да наедрява. Апетитът ѝ изглеждаше неутолим и докато коремът ѝ се закръгляше, малко я заяждах. Престанах в деня, в който тя ме изгледа и каза, почти с тъга:
— Не мога да бъда вечно млада, както изглежда си ти, любими. Ще остарявам и ще ставам по-дебела, сигурно и по-бавна. Годините ми да бъда момиче отдавна си отидоха, както и годините ми за раждане. Ставам стара жена, Фиц. Само се надявам тялото ми да се предаде преди ума ми. Никакво желание нямам да се задържам след мига, в който няма да помня кой си ти и коя съм аз.
Тъй че, когато ми обяви за своята „бременност“, започнах да се опасявам, че най-лошите нейни и мои страхове се сбъдват. Коремът ѝ натежа. Гърбът я болеше и ходеше по-бавно. Мислите ѝ се отдалечиха от ежедневния ни живот, занемаряваше работите, които преди ѝ носеха радост, и често я заварвах зареяла поглед в далечината, объркана и в същото време умислена.
След като бяха минали няколко седмици и тя настоятелно продължаваше да вярва, че е бременна, отново се опитах да я вразумя. Бяхме си легнали и тя бе в прегръдката ми. И пак говореше за бъдещото ни дете.