И тъй стана, че се озовах застанал отвън, пред изкусно изваяна и нарисувана врата, загледан с тъга в творбата на ръцете на Шута. Тук беше къщата, където бе живял, след като сметна, че не е успял да изпълни предопределението си на Белия пророк. В нощта, когато крал Умен бе умрял, Кетрикен беше избягала от Бъкип и Шутът беше заминал с нея. Заедно бяха предприели мъчително пътуване до Планинското кралство, където тя вярваше, че двамата с неродения ѝ син ще са в безопасност в бащиния ѝ дом. Но там съдбата бе нанесла на Шута два удара. Детето на Кетрикен не бе оживяло, а вестта за моята смърт в тъмниците на Славен го бе достигнала. Беше се провалил в усилието си да гарантира династията на Пророка да има наследник. Беше се провалил в усилието си да осъществи своето пророчество. Животът му като Бял пророк беше свършил.
Когато бе повярвал, че съм мъртъв, беше останал в Планините с Кетрикен, живял беше в тази малка къща и се беше постарал да си устрои нищожно битие като дърворезбар и майстор на играчки. След това ме беше намерил, прекършен и издъхващ, и ме беше донесъл тук, в обиталището, което споделяше с Джофрон. Когато ме прибра, тя се беше изнесла. След като се възстанових, двамата с Шута придружихме Кетрикен в безнадежден опит да проследим хладната диря на съпруга ѝ в планините. Шутът беше оставил къщичката и всичките си инструменти за Джофрон. Ако се съдеше по шарените кукли, поклащащи се на прозореца, тя вероятно продължаваше да живее тук и да прави играчки.
Не почуках на вратата, а стоях в дългата лятна вечер и оглеждах изваяните дяволчета и други митични същества, които подскачаха игриво на ръба на кепенците. Като много от старомодните планински къщи, и тази беше боядисана с ярки цветове като детска кутия за „съкровища“. Опразнена кутия за съкровища — моят приятел отдавна си бе отишъл от нея.
Вратата се отвори и навън се изсипа жълтата светлина на лампа. На прага стоеше висок светлокож момък на около петнайсет, русата му коса падаше до раменете.
— Странниче, ако търсиш подслон, трябва да почукаш на вратата и да попиташ. Сега си в Планините.
Говореше с усмивка. Отвори широко вратата, отстъпи встрани и ме подкани с жест вътре.
Пристъпих бавно към него. Чертите му ми бяха смътно познати.
— Джофрон още ли живее тук?
Усмивката му се разшири.
— Живее и работи. Бабо, имаш гост!
Влязох бавно в стаята. Джофрон седеше до прозореца, до лакътя ѝ имаше лампа. Боядисваше нещо с четчица, равни мазки жълто на златарник.
— Момент — каза тя, без да вдига очи от работата си. — Ако го оставя да засъхне между мазките, цветът ще е неравен.
Не казах нищо, само стоях и чаках. Дългата руса коса на Джофрон вече бе прошарена със сребристо и сплетена на четири плитки. Ръкавите на ярко извезаната ѝ блуза бяха навити до лактите. Ръцете ѝ бяха жилести, с петънца боя по тях, жълто, синьо и светлозелено. Мина доста повече от „момент“, преди тя да остави четката, да изправи гръб и да ме погледне. Очите ѝ бяха точно толкова сини, както ги помнех. Усмихна ми се ведро.
— Добре си дошъл, гостенино. От Бък си, както те гледам. Дошъл си да почетеш сетния отдих на нашия крал, разбирам.
— Така е — казах.
Когато проговорих, в очите ѝ блесна разпознаване. Тя въздъхна и поклати бавно глава.
— Ти. Неговият Катализатор. Той открадна сърцето ми и повдигна духа ми за търсене на мъдрост. После дойде ти и ми го открадна. Както си беше редно. — Вдигна зацапан с боя парцал и избърса разсеяно пръстите си. — Не бях и помисляла, че ще те видя под този покрив отново.
Нямаше никаква враждебност в гласа ѝ, а само загуба. Стара загуба.
Намерих думи, които може би щяха да я утешат.
— Когато сметна, че времето ни заедно е свършило, той остави и мен, Джофрон. Почти седемнайсет години минаха, откакто се разделихме, и нито дума или гостуване от него оттогава.
Тя кривна глава. Внукът ѝ затвори тихо вратата. Приближи се колкото да може да чуе разговора ни и се покашля.
— Странниче, можем ли да ти предложим чай? Хляб? Стол за сядане или легло за нощувка?
Младокът явно копнееше да разбере каква връзка имам с баба му и се надяваше да ме примами да остана.
— Да, донеси му стол и чай — каза му Джофрон, без да се допита до мен. Момчето хукна навън и се върна със стол с прав гръб. Когато сините ѝ очи отново се върнаха към мен, бяха пълни със съчувствие. — Наистина ли? Нито дума, нито едно гостуване?