Станах и ѝ се поклоних дълбоко.
Мисля, че долових мъничка нотка съчувствие, и видях как се пропука равнодушната ѝ фасада.
— Последното съобщение пристигна преди две години — каза тя. — И беше отнело поне година докато стигне до мен. Тъй че, колкото до съдбата на Белия пророк, никой от двама ни не може да е сигурен.
Думите ѝ вкараха студ в сърцето ми. Внукът ѝ вече беше до вратата. Отвори я.
— Благодаря ви за гостоприемството — казах на двамата.
Оставих чашката на ъгъла на масата, поклоних се отново и излязох. Не се опитах да се върна на другия ден.
Два дни по-късно крал Предан и свитата му потеглиха от Планините. Кетрикен остана, за да има повече време с голямата си фамилия и хората си и да увери народа си, че ще идва по-често, щом започне дългият преход към превръщането на страната в седмото херцогство под короната на крал Предан.
Незабелязан от никого, аз също се задържах, докато и последните от свитата на краля не се изгубиха от погледа ми, а след това изчаках до късния следобед, преди да потегля. Исках да яздя сам и да мисля. Напуснах Джаампе без никаква грижа и мисъл къде ще спя тази нощ или как.
Бях повярвал, че ще намеря малко спокойствие в Планините. Видял бях с какво изящество предадоха своя крал на смъртта, за да отворят място на живота да продължи. Но когато поех на път, отнесох със себе си повече завист, отколкото мир. Бяха загубили своя крал, след като цял живот ги бе управлявал с мъдростта си. Беше умрял с достойнство и с непокътнат ум. А аз губех обичната си Моли и съзнавах с ужас, че ще става само по-лошо, много по-лошо, преди да дойде краят. Бях изгубил Шута, най-добрия приятел, който бях имал, преди години. Мислех си, че съм го приел, че съм станал неуязвим за това, че ми липсва. Но колкото по-дълбоко навлизаше Моли в лудостта, толкова повече ми липсваше той. Шутът винаги беше този, към когото се бях обръщал за съвет. Сенч правеше всичко по силите си, но той винаги беше моят старши и моят наставник. Когато посетих стария дом на Шута, мислех само да го погледам малко, да видя мястото, където някога бях имал приятел, който ме познаваше толкова добре и който все още ме обичаше.
Вместо това бях открил, че може би не съм го познавал толкова добре. Дали приятелството му с Джофрон значеше за него много повече от онова, което бяхме споделяли? Жегна ме стъписваща мисъл. Била ли е тя за него повече от приятелка или последователка на Белия пророк?
Щеше ли да го укориш за това? Че за известно време е живял в настоящето и е имал нещо добро, когато всякаква надежда го бе оставила?
Вдигнах очи. Искаше ми се с цялото ми сърце да видя сива сянка да пробягва между дърветата и да помете покрай пътя. Но, разбира се, нямаше я. Моя вълк го нямаше вече от много години, много преди Шутът да си отиде. Вече живееше само в мен, така както неговото вълче можеше внезапно да нахълта в мислите ми. Поне все още имах това от него. Беше слаба утеха.
— Нямаше да го укоря — казах на глас и се зачудих дали не лъжа, за да не се налага да се срамувам от себе си. Поклатих глава и се помъчих да върна ума си в сегашното. Беше прелестен ден, пътят бе хубав и макар да можеше да ме очакват проблеми, щом се върнех у дома, сега те не бяха с мен. И наистина, това, че днес Шутът ми липсваше, не беше по-различно от начина, по който ми беше липсвал в който и да е от вчерашните дни, които бях прекарал без него. Значи беше пращал писма до Джофрон, а не до мен? Трябваше да е било истина в течение на години, явно. Вече го знаех. Това беше единствената разлика.
Мъчех се да се самоубедя, че този дребен факт е без значение, когато чух тропот на конски копита на пътя зад мен. Някой яздеше в галоп. Вероятно вестоносец. Е, пътят беше достатъчно широк, за да може да ме подмине без усилие. Все пак придърпах коня си по-настрани и се обърнах да видя кой идва.
Черен кон. Ездач. А след три крачки разбрах, че е Копривка на Черна. Мислех, че е заминала с другите, а след това осъзнах, че вероятно бърза да ги догони, понеже се е забавила по някаква причина. Спрях коня си и я изчаках, напълно убеден, че ще ме подмине с едно махване.
Но щом видя, че съм спрял, тя забави и когато стигна до мен, също спря и каза:
— Мислех, че ще останеш за още една нощ, а после разбрах, че си тръгнал, и трябваше да препусна, за да те догоня.
— Защо не си с краля? Къде ти е охраната?
Тя ме изгледа.
— Казах на Предан, че ще съм с теб и не ми трябва друга охрана. Двамата със Сенч се съгласиха.