Моли, мисля, съзнаваше само, че доказва грешката им, че наистина е била бременна и че цялото им подигравателно пренебрежение към настояването ѝ да се приготви детска вече се е оказало погрешно. Беше властна като кралица, когато се приближиха да погледнат малкото вързопче, което тя държеше толкова покровителствено. Готвачката се овладя, усмихна се и промълви: „Колко мила малка душичка.“ Майлд не беше толкова приучена на изисканост.
— Толкова е мъничка! — възкликна тя. — Като играчка! И бяла като мляко! Такива сини очи! Сляпа ли е?
— Разбира се, че не — отвърна Моли, загледана с обожание в детето си.
Готвачката плесна дъщеря си и изсъска:
— Дръж се прилично!
— Майка ми беше руса. Със сини очи — заявих аз.
— Е, значи това го обяснява — заяви Нътмег с престорено облекчение. Поклони се вежливо на Моли. — Е, господарке, речна риба ли ще искате, или солената треска? Доколкото знам, риба е най-добре за жена, която току-що е родила.
— Речна риба — отвърна Моли и след като този огромен проблем бе решен, готвачката се омете заедно с дъщеря си.
Едва ли беше изтекло достатъчно време готвачката да се върне към задълженията си, преди да се появят две слугини, за да попитат дали бебето или майката имат нужда от чисто бельо. И двете носеха наръчи дрехи и пелени и едва не ме стъпкаха на вратата, настоявайки:
— Е, ако не сега, скоро — всички знаем колко бързо се подмокрят бебетата.
И отново станах свидетел на изнервящия спектакъл на жени, които едва сдържат стъписването си и след това се възхищават на дъщеря ми. Моли като че ли беше сляпа за това, но всеки мой инстинкт биеше тревога. Добре знаех какво е отношението към малки същества, които са твърде различни. Виждал бях сакати пиленца, накълвани до смърт, как крава избутва от себе си немощното си теле, как свиня изяжда едно от прасенцата си. Нямах никакво основание да мисля, че хората са по-добри от животните в това отношение. Щях да пазя зорко.
Дори Ревъл се появи, с поднос с ниски вази с цветя.
— Зимни теменуги. Толкова издръжливи, че цъфтят почти цялата зима в оранжериите на лейди Търпение. Не че са толкова топли вече…
После ме изгледа въпросително, но аз упорито го пренебрегнах. И тогава Моли му оказа чест, с каквато не бе удостоила никой друг. Постави малкото вързопче — детето — в чворестите му ръце. Видях как дъхът му секна, щом погледна детето. Дългопръстата му длан докосна гърдичките на бебето и на сериозното му обикновено лице се изписа глуповата усмивка. Той вдигна очи към Моли, погледите им се срещнаха и почти изпитах ревност, като видях споделения им възторг от детето. Той не каза нито дума, докато държеше бебето, и го върна на Моли едва когато една слугиня почука на вратата и го помоли за наставления. Преди да излезе, Ревъл грижливо подреди вазите, така че цветята и параваните да се съчетаят прелестно. Това накара Моли да се усмихне.
В онзи първи ден от живота на бебето сведох до минимум работата си по надзираването и ръководенето на имението. Всеки миг, който можех да заделя, прекарвах в детската. Гледах Моли и детето ни и боязънта ми лека-полека премина в почуда. Бебето беше толкова мъничко! И всичко в него беше чудо. Малките пръстчета, венчето светла коса, нежно розовото на ушите: изглеждаше ми удивително, че такова съчетание прелести може просто да е израснало в утробата на жена ми. Със сигурност беше дело на някой вълшебен художник, а не продукт на случайна любов. Когато Моли излезе, за да се изкъпе, застанах до люлката.
Не изпитвах желание да вдигна дъщеря си. Изглеждаше твърде деликатна, за да я държа. „Като пеперуда“, мислех си. Боях се, че с едно докосване бих могъл да уязвя мъждукащия живот, който я караше се движи. Само я гледах как спи, гледах едва доловимото повдигане и смъкване на одеялцето, което я покриваше. Розовите ѝ устни помръдваха в спящо подобие на сучене. Когато майка ѝ се върна, ги загледах още по-напрегнато. Беше като в приказка. Моли беше такава, каквато не я бях виждал никога, невероятно спокойна, веща и съсредоточена. Майка. Това изцери нещо в мен, бездна, която изобщо не бях знаел, че съществува, докато тя не я запълни. Значи това беше една майка! Детето ми беше толкова спокойно, толкова сигурно в прегръдката ѝ. Това, че Моли е била майка вече седем пъти, ми изглеждаше не по-малко удивително. Замислих се, неизбежно, за жената, която ме беше държала и ме бе гледала така. В душата ми се надигна тъга, докато се чудех дали онази жена е все още жива, дали изобщо знае какво е станало с мен. Дали чертите на малката ми дъщеря изобщо повтаряха нейните? Но когато погледнах спящото бебе, видях само колко е неповторимо.