Моли се качи в спалнята ни. Легна, сложи повитото дете в средата на леглото и когато легнах при тях, имах чувството, че съм другата половина на раковина около скъпоценно зърно. Моли се отпусна и заспа мигновено, едната ѝ ръка леко отпусната върху спящото ни бебе. Лежах съвсем неподвижен на края на леглото, със свръхестественото усещане за мъничкия живот, който дишаше между нас. Бавно протегнах ръка и докоснах с пръст ръката на Моли. После затворих очи и се унесох в сън. Събудих се, когато бебето се размърда и проплака. Беше тъмно, но усетих как Моли го взе и му даде да суче. Слушах тихото мляскане и дълбокия бавен дъх на Моли.
Отново се потопих в съня.
Сънувах.
Бях отново момче, в замъка Бъкип, и вървях по каменна стена близо до билковите градини. Беше топъл и слънчев пролетен ден. Пчели жужаха в уханните цветове на голямата череша. Играех си на ходене по въже, с разперени ръце. И изведнъж замръзнах, защото чух гласове. Деца викаха възбудено, явно увлечени в някаква игра. Изпълни ме копнеж да съм с тях.
Но дори в хватката на съня знаех, че е невъзможно. В замъка Бъкип бях ни риба, ни рак. Бях твърде нискостоящ, за да търся приятели между знатните, а незаконната ми кръв бе твърде благородна, за да играя с децата на слугите. Тъй че само слушах завистливо. След миг една дребна жилава фигура се провря през вратата на градината, бутна я и почти я затвори. Беше мършаво дете, цялото облечено в черно, освен белите му ръкави. Тясна черна шапка покриваше всичко освен краищата на светлата му коса. Плъзна се леко през градината, прескочи билковите лехи, без да разлюлее и едно листо, и кацна на каменната пътека с почти безшумно изтупване, преди да се метне през следващата леха. Движеше се съвсем тихо, но шумните му преследвачи не бяха далече зад него. Отвориха рязко портата с вик точно когато момчето се шмугна зад една пълзяща по дървена рамка роза.
Затаих дъх заради него. Скривалището му не беше съвършено. Пролет беше млад и беше като черна сянка зад тънките стъбла и напъпилите зелени листа на привързаната за решетката роза. Усмихнах се, докато се чудех кой ще спечели тази игра. Другите деца се изсипаха в градината, шест на брой. Две момичета и четири момчета, всички може би с не повече от три години по-големи от мен. Облеклото им издаваше, че са от децата на слугите. Две от по-големите момчета вече бяха облечени със сините туники и клинове на Бъкип и сигурно бяха избягали от задачите си из замъка.
— Той влезе ли тука? — извика едно от момичетата с пронизителен глас.
— Трябва да е тук! — викна едно момче, но в гласа му имаше и нотка несигурност.
Преследвачите се разпръснаха бързо, надпреварваха се кой пръв ще открие жертвата. Стоях неподвижно, с разтуптяно сърце, и се чудех дали може да ме видят и да ме включат в играта си. Въпреки че знаех къде се крие момчето, можех да откроя само силуета му. Белите му пръсти стискаха дървената решетка. Можех да видя повдигането и отпускането на гърдите му, което издаваше колко дълго е бягал.
— Минал е през портата! Хайде! — реши едно от по-големите момчета и като глутница кучета, подгонили лисица, децата хукнаха назад, струпаха се около него и той ги поведе обратно към портата. Зад тях Пролет се беше обърнал и търсеше опори по затоплената от слънцето каменна стена зад решетката. Видях как стъпи да се изкатери нагоре — и изведнъж викът на един от търсачите издаде, че някой е погледнал назад и е засякъл движението.
— Ето го! — извика едното момиче и глутницата се втурна назад в градината.
Докато облеченото в черно момче пълзеше като паяк нагоре по високата стена, децата припряно започнаха да се навеждат. След миг въздухът се изпълни с хвърлени буци пръст и камъни. Удариха розовия храст, решетката, стената и чух глухите изтупвания, когато западаха по тънкия гръб на момчето. Чух болезнения му хрип, но то се държеше здраво за стената и се катереше.