Играта внезапно престана изобщо да е игра, а се превърна в жесток лов. Разперен на стената, той не можеше да потърси прикритие и докато пълзеше нагоре, ловците се наведоха за още камъни и буци. Можех да им извикам да спрат. Но знаех, че ако го направя, това няма да го спаси. Щях просто да стана допълнителна мишена за тях.
Един от камъните го удари толкова силно в тила, че главата му се люшна напред и се шибна в стената. Чух изтупването на плът в камък и видях как той спря замаян, пръстите му се хлъзнаха. Но отново не извика. Потрепери, а после се задвижи отново, по-бързо. Краката му се плъзнаха, намериха опора, плъзнаха се отново, а след това едната му ръка се вкопчи в ръба на стената. Сякаш спечелването на тази цел бе променило играта, другите деца се втурнаха напред. Той се добра до върха, задържа се за миг, после погледът му срещна моя — и след това се прехвърли от другата страна. Кръвта, потекла по брадичката му, беше стъписващо червена на пребледнялото му лице.
— Заобиколи, заобиколи! — крещеше едно от момичетата и с вой като на кучета другите деца изхвърчаха от градината. Чух грубото издрънчаване на затворената зад тях врата и бясното тупане на краката им по пътеката. Смееха се дивашки. Миг по-късно чух пронизителен отчаян писък.
Събудих се. Дишах толкова тежко, все едно се бях бил с някого. Нощницата ми беше плувнала в пот до гърдите и усукана около мен. Объркано се надигнах и избутах одеялото.
— Фиц! — укори ме Моли и покри с ръка детето ни да го заслони. — Какво правиш?
Изведнъж отново бях себе си, възрастен мъж, а не изпаднало в ужас дете. Свих се в леглото до Моли, до бебенцето ни, което бих могъл да смачкам в мятането си.
— Нараних ли я? — извиках с ужас, а в отговор бебето леко проплака.
Моли се пресегна и стисна китката ми.
— Успокой се, Фиц. Всичко е наред. Просто я събуди, нищо повече. Спи. Било е само сън.
След всичките ни години заедно беше запозната с кошмарите ми. Знаеше, за мое огорчение, че може да е рисковано да ме буди от някой от тях. Почувствах се засрамен като напердашено псе. Смяташе ли, че съм опасност за детето ни?
— Май ще е по-добре да спя някъде другаде — предложих.
Моли не пусна ръката ми. Обърна се на една страна и гушна бебето. В отговор то изхълца лекичко и веднага затърси с уста зърното ѝ.
— Ще спиш точно тук, до нас — заяви Моли. И преди да мога да отговоря нещо, се засмя тихо и каза: — Мисли си, че е гладна.
Пусна ръката ми, за да освободи гърдата си за детето. Лежах съвсем неподвижно, докато тя се намести, и после слушах тихите звуци на задоволство от едно младо същество, което пълни коремчето си. И двете ухаеха толкова хубаво — бебето на бебешкия си мирис, Моли на женственост. Изведнъж се почувствах едър, грубоват и мъжкар, натрапник в безопасността и покоя на домашния уют.
Започнах да се отдръпвам от тях.
— Трябва да…
— Трябва да останеш точно където си.
Хвана отново китката ми и я дръпна, за да се доближа повече до тях. Не се примири, докато не се оказах толкова близо, че да може да вдигне ръка и да прокара пръсти през косата ми. Докосването ѝ беше леко, приспиващо и вдигна изпотените къдрици от челото ми. Затворих очи и много скоро се унесох отново.
Сънят, който беше избледнял и замъглен от събуждането ми, отново се очерта в ума ми. Трябваше да си наложа да дишам леко и бавно, колкото и да бяха стегнати гърдите ми. Сън, казвах си. Не спомен. Никога не бях се крил и гледал отстрани, докато другите деца в замъка мъчеха Шута. Никога.
„Но може и да съм — настоя съвестта ми. — Ако съм бил в такова място и време, може и да съм. Всяко дете би го направило.“ Както прави човек в такъв час и след такъв сън, отсях спомените си за връзки, мъчех се да открия защо ме е завладял такъв тревожен сън. Нямаше никакви.
Никакви освен спомените за това как децата от цитаделата бяха говорили за светлокосия палячо на крал Умен. Шутът беше там, в спомените от детството ми, чак до първия ден, в който бях пристигнал в Бъкип. Беше се озовал там преди мен и ако можеше да му се вярва, ме беше чакал през цялото това време. Но бяха минали години преди срещите ни в замъка Бъкип да надскочат неприличния му жест или неласкателните му подражания, докато вървеше след мен по коридора. Бях го отбягвал точно толкова усърдно, колкото и другите деца. Не се бях отнасял с него жестоко, за да се освободя от чувството за вина. Никога не му се бях подигравал или изразявал отвращение от него по какъвто и да било начин. Не. Просто го отбягвах. Вярвал бях, че е пъргав глуповат тип, акробат, който забавлява краля с лудориите си, но който при все това е по-скоро простодушен. Ако не друго, бях го съжалявал, казах си. Защото беше толкова различен.