Точно както моята дъщеря щеше да е толкова различна от всички приятели в игрите.
Не всички деца в Бък бяха тъмнооки, тъмнокоси и със смугла кожа, но повечето ѝ приятели в детството щяха да са точно такива. А ако не пораснеше бързо, за да се изравни на ръст, ако останеше мъничка и светлокожа, тогава какво? Що за детство щеше да има?
Студ стегна корема ми и стигна до сърцето ми. Доближих се още повече до Моли и своето дете. Двете вече спяха, но аз не. Буден като бдящ вълк, отпуснах леко ръката си върху двете. Щях да ги защитя, обещах на себе си и на Моли. Никой нямаше да ѝ се подиграва и да я измъчва по какъвто и да било начин. Дори да се наложеше да я пазя в тайна от целия свят, щях да я опазя.
7.
Представянето
Имало едно време един добър мъж и една добра жена. Те се трудили усърдно през целия си живот и съдбата лека-полека ги облагодетелствала с всичко, което можели да си пожелаят, освен с едно. Нямали си дете.
Един ден, когато жената вървяла в градината си и плачела, че си нямала дете, едно пекси излязло от един лавандулов храст и попитало:
— Жено, защо плачеш?
— Плача, че си нямам свое бебе — рекла жената.
— О, колкото до това, колко си глупава — казало пексито. — Само да кажеш думичката, мога да ти кажа как едно бебе може да е в ръцете ти преди годината да изтече.
— Кажи ми тогава! — замолила се жената.
Пексито се усмихнало.
— Колкото до това, лесно е. Тази вечер, точно щом слънцето целуне хоризонта, постели на земята каре от коприна, но гледай да е изпънато на земята без нито една гънка на него. А утре, каквото е под коприната, е твое.
Жената побързала да направи каквото ѝ казали. Щом слънцето докоснало хоризонта, разпънала коприната на земята, без нито една гънка. Но щом градината помръкнала и тя забързала за вкъщи, една любопитна мишка дошла до коприната, подушила я и притичала по нея, като оставила малка гънчица в края.
В най-ранната утринна светлина жената изтичала в градината. Чула тихи звуци и видяла коприната да се движи. А когато я вдигнала, намерила прекрасно дете с блестящи черни очи. Но бебето се събирало цялото в шепата ѝ…
Десет дни след раждането на бебето ни най-сетне реших, че трябва да се изповядам на Моли. Страхувах се от това, но беше неизбежно, а да го отлагам повече нямаше да го направи по-лесно.
След като двамата с Копривка се бяхме усъмнили в бременността на Моли, не бяхме споделили новината с никого извън тесния семеен кръг. Копривка беше уведомила братята си, но само в смисъл, че майка им се състарява и започва да губи ума си. Всички момчета си имаха своите житейски грижи, а в случая с Рицарин това означаваше три деца, жена и имение, за които да се грижи. Твърде ангажирани бяха със своя живот, за да отделят нещо повече от мимолетна загриженост, че майка им може да полудява. Бяха сигурни, че Копривка и Том ще се справят с кризата в тази област, а и бездруго какво можеше да направи който и да е от тях за усилващото се старческо оглупяване на майка им? Присъщо е за младите да приемат с благородство старческата немощ на родителите си. А сега имаше бебе, което да им се обясни. И не само на тях, а и на целия останал свят.
Бях се справял с тази трудност, като я пренебрегвах. Не беше казано на никого извън Върбов лес. Дори на Копривка не бях предал новината.
Но сега трябваше да призная това на Моли.
Въоръжих се за тежката задача. Поисках от кухнята поднос със сладките бисквитки, които Моли обичаше, плюс купа гъста подсладена сметана и консервирани малини. На подноса кацна и голям чайник, пълен с черен чай. Уверих Тавия, че съм напълно способен да нося поднос, и се отправих към детската стая. Пътьом изредих причините си, все едно че ми предстоеше битка и подготвях оръжията, с които щях да боравя. Първо, Моли е уморена и не искам да я безпокоят никакви гости. Второ, самото бебе, толкова мъничко и крехко. Самата Моли ми беше казала, че може и да не оцелее, така че да я пазим необезпокоявана със сигурност беше най-добре. Трето, дъщеря ни е такава, каквато е. Не. Тази причина не беше за споделяне с Моли. Не и точно сега поне.
Успях да отворя вратата на стаята, без да изтърва подноса. Поставих го внимателно на една ниска маса и след това успях да преместя масичката с подноса на нея така, че да е до стола на Моли, без да пренареждам нищо. Тя държеше бебето на рамото си, тананикаше му и го потупваше по гърба. Меката нощничка висеше много под стъпалцата на дъщеря ни, а ръцете се губеха в ръкавите.