Зяпнах лицето на дъщеря си, но тя гледаше покрай рамото ми. Чух тихото шумолене на чехлите на Моли, докато се отдалечаваше по коридора. Бях сам с детето ни. Никаква причина да съм нервен. За колко невръстни същества се бях грижил през времето си в конюшните на Бъкип? Едно бебе не можеше да е по-различно. Бях се справял с плашливи жребчета и боязливи кутрета.
— Ей. Бебчо. Погледни ме. Погледни тате. — Изместих лицето си, за да ме вижда. Тя извърна очи и дръпна ръчичката си при допира ми. Опитах отново.
— Е, бебе, ти ще живееш и ще поостанеш при нас за известно време, нали? — Говорех не с тъничкия писклив глас, до който прибягват толкова много хора, когато говорят на бебета, а тихо и отмерено. Както говори човек на кутре или конче. Успокоително. Цъкнах ѝ с език. — Хей. Я ме погледни.
Не го направи. Не бях го и очаквал.
Търпение. Просто продължаваш да говориш.
— Ти си толкова мъничко. Надявам се скоро да започнеш да растеш. Как ще те наричаме? Време е да ти дадем име. Хубаво име, силно. Хайде да ти измислим едно силно име. Но хубаво. Дантелка? Харесва ли ти това име? Дантелка?
Никакъв отклик. Стори ми се, че искрата, която бях усетил, отслабва, сякаш тя беше изместила вниманието си от мен. Възможно ли беше?
Пръстът ми очерта фигурка на гърдите ѝ.
— Може би име на цвете? Твоята сестра е Копривка. Какво ще кажеш за… Папратче? — Не можеше да греша. Тя определено беше насочила вниманието си другаде. Помислих за миг и опитах отново. — Мирта? Мащерка?
Като че ли слушаше. Защо не ме поглеждаше? Докоснах с пръст бузката ѝ, за да я накарам да ме погледне. Тя извърна лице към допира ми, но избегна очите ми. Внезапно си спомних, че Нощни очи рядко срещаше погледа ми… но все пак ме обичаше. Не я принуждавай да те гледа в очите. Нека кутрето да дойде при теб, както ти ми позволи да дойда при теб. Кимнах на вълчата мъдрост и повече не се опитах да я погледна в очите.
Разтворих пръстчетата ѝ и поставих кутрето си в бебешката длан. Дори и най-малкият ми пръст беше прекалено голям, за да го обхване. Тя го пусна и сви ръчичката си на гърдите. Вдигнах я, за да я доближа още до себе си, и вдишах дълбоко, поемайки мириса ѝ. В този момент бях моят вълк и си спомних връзката си с Нощни очи толкова ярко, че ме заболя от загубата. Гледах паленцето си и знаех колко силна щеше да е сладостта от раждането ѝ за него. О, Нощни очи. Да можеше да си тук до мен. Сълзи опариха очите ми. Зяпнах в изумление, щом видях как бебето примига, за да махне току-що бликналите сълзи. Запълзяха надолу по бузките ѝ.
Преглътнах, за да надмогна старата болка от загубата на моя вълк. Възможно ли беше тя да е споделила чувствата ми? Взрях се в нея и се осмелих. Разтворих се за нея, Умение и Осезание.
Внезапно бебето замаха с ръчички и зарита с крачета, сякаш се опитваше да изплува от мен. След това, за мой ужас, отвори уста и заплака, звук, който ми се стори прекалено силен и пронизителен, за да дойде от такова малко същество.
— Шшт, шшт! — замолих я, уплашен, че Моли ще я чуе. Поставих я в скута си и отдръпнах ръцете си. Не можеше да е толкова открита за мен. Бях направил нещо погрешно в начина, по който я държах. Дали не я бях ощипал някак си, или я бях държал много стегнато? Можех само да я гледам, обзет от пълно отчаяние.
Чух припряното шумолене на чехли по плочките в коридора, а след това Моли изведнъж се озова в стаята, с капещ чайник в ръка. Сложи го на подноса, наведе се и протегна ръце да си вземе бебето.
— Какво стана? Изпусна ли я? Никога не е плакала толкова силно!
Дадох ѝ я. Плачът ѝ секна почти мигновено. Лицето ѝ беше почервеняло и докато майка ѝ я потупваше по гръбчето, все още дишаше задъхано от усилието да пищи толкова силно.
— Не знам какво направих. Просто я държах и я гледах, а тя изведнъж започна да пищи. Чакай! Сложих си пръста в ръката ѝ! Пръстите ѝ ли нараних? Не знам какво направих, за да я раздразня толкова! Ръката ѝ ли нараних? Добре ли е?
— Шт. Чакай да видя.
Моли взе леко ръката ѝ и много нежно разтвори пръстчетата ѝ. Бебето не трепна, нито заплака. Само погледна майка си и изражението, което се изписа на лицето ѝ, можеше да се опише само като облекчение. Моли я отпусна на рамото си и леко започна да я люшка, докато крачеше из стаята.
— Добре е, бебчо, всичко е наред — затананика тихо, докато обикаляше бавно из стаята. Когато се върна при мен, каза тихо: — Вече изглежда чудесно. Може би е имала колики. О, Фиц, толкова се уплаших, като я чух да реве така. Но знаеш ли… — И ме изненада с усмивката си. — Беше и облекчение също така. Беше толкова мълчалива, толкова спокойна, че се чудех дали изобщо може да заплаче. Или да не би да е твърде глупава, за да издаде такъв звук. — Засмя се късо. — С момчетата винаги ми се искаше да бяха по-кротки, да ми е по-лесно да ги сложа да спят. Но с нея е обратното. Притеснявах се колко е кротка. Дали няма да е глупава? Но всичко е наред. Каквото и да си направил, доказа, че има твоя нрав.