— Моят нрав? — осмелих се да попитам, а тя ми се намръщи престорено.
— Разбира се, че твоя! Кого другиго да е наследила?
Отпусна се в стола си и заговори на бебето ни:
— Веднъж видях един кон на черни и бели петна, с едното око синьо, същия цвят като твоите. Мъжът, на когото беше, каза, че било „дивото му око“ и да не му заставам от тази страна.
Помълча малко, умислена. Полюшваше детето леко и успокоително за всички ни.
Отне ми няколко мига, докато осъзная, че иска да се увери, че с бебето всичко е наред. Не знаех. Заговорих предпазливо.
— Не помня Бърич да е водил кон със синьо око в конюшните. Или куче с различни очи. Казвал ли ти е нещо за това?
— О, не. Хайде не ставай глупав, Фиц. Тя е момиче, не е кон, нито кутре. А синеоката кралица Кетрикен май има доверие в теб.
— Така е. — Налях малко чай. Беше прекалено светъл. Оставих го да се запари още. — Май не ме харесва — казах тихо.
Моли въздъхна раздразнено.
— Скъпи, трябва ли винаги и непрекъснато да намираш нещо, за което да се притесняваш? Та тя все още не те познава. Бебетата плачат. Нищо повече. Вече е добре.
— Не иска да ме погледне.
— Фиц, няма да ти угаждам в това. Освен това имаме много по-важни неща, за които да мислим. Трябва ѝ име.
— Тъкмо си мислех същото преди малко. — Приближих се да седна по-близо до тях и посегнах отново за чайника.
Моли ме спря.
— Търпение! Трябва да се запари още малко.
Спрях и повдигнах вежда към нея.
— Търпение?
— Мислех го. Но е толкова мъничка…
— Тогава… трябва ѝ мъничко име? — Бях съвсем объркан.
— Ами, името трябва да ѝ подхожда. Мислех за… — Поколеба се, но изчаках да чуя какво ще каже. Най-сетне го изрече. — Пчеличка. Защото е толкова малка.
— Пчеличка? — Усмихнах се. Пчеличка. Разбира се. — Чудесно име.
— Пчеличка — повтори тя твърдо. Следващият ѝ въпрос ме изненада. — Ще подпечаташ ли името към нея?
Говореше за стария обичай на кралската фамилия. Когато се дава име на принц или принцеса от рода на Пророка, има публична церемония с всички благородници, поканени да свидетелстват. Обичаят е да се пренесе детето през огън, да се поръси с пръст и след това да се топне във вода, за да се подпечата името към бебето с огън, земя и вода. Но на такива бебета се даваха имена като Искрен, или Рицарин, или Славен. Или Предан. И щом името се подпечаташе към детето, надеждата беше, че то ще развие афинитет към дадената добродетел.
— Едва ли — отвърнах с мисълта, че такава церемония ще привлече към детето ни същото внимание като към потомците на Пророка, което се стремях да избегна. Все още се надявах да запазим съществуването ѝ в тайна.
Тези надежди се изпариха, когато след пет дни пристигна Копривка. Беше напуснала Бъкип веднага щом бе успяла да уреди нещата си; яздила кон, за да бъде пътуването колкото може по-бързо. Двама от охраната ѝ бяха яздили с нея — минималният ескорт, очакван за Майсторката на Умение на краля. Единият беше сивокос стар мъж, другият — слабичко момиче, но и двамата изглеждаха по-изтощени от дъщеря ми. Зърнах ги от прозореца на кабинета си, когато дръпнах пердетата и надникнах при изцвилването на коне отвън.
Поех си дълбоко дъх. Пуснах пердето да се смъкне, излязох от кабинета и закрачих припряно през имението, за да я посрещна. Преди да стигна до предния вход чух как вратата се отвори, чух ясния ѝ глас в припрян поздрав към Ревъл, а след това — тропота на ботушите ѝ, щом затича по коридора. Излязох от свързващия проход и тя едва не връхлетя върху мен. Хванах я за раменете и я погледнах в лицето.
Тъмната къдрава коса на Копривка се беше измъкнала от връзката и падаше до раменете ѝ. Бузите и челото ѝ бяха зачервени от студа. Все още носеше наметалото си и смъкваше ръкавиците си, докато тичаше.
— Том! — поздрави ме задъхано тя и веднага попита: — Къде е майка?
Посочих по коридора към детската и тя се измъкна от ръцете ми и хукна. На входа Ревъл поздравяваше придружителите ѝ — нашият иконом държеше здраво нещата в ръцете си. Гвардейците, които бяха яздили с Копривка, изглеждаха уморени и премръзнали. Е, Ревъл щеше да се оправи с тях. Обърнах се и последвах Копривка.
Когато я настигнах, тя стоеше на прага на отворената врата на детската. Стискаше рамката на вратата и изглеждаше като замръзнала там.