— Наистина имате бебе? Бебе? — попита настойчиво. Моли се засмя. Спрях. Щом Копривка пристъпи колебливо в стаята, се прокраднах и застанах така, че да мога да ги гледам, но да не ме виждат. Копривка се беше спряла до празната люлка, наместена близо до огъня. Тъга и угризение имаше в гласа ѝ, щом извика: — Майко, толкова съжалявам, че се усъмних в теб! Къде е тя? Добре ли си?
Моли седеше, самото въплъщение на спокойствието, но усещах тревогата ѝ. Виждаше ли Копривка, като мен, колко грижливо се беше приготвила да посрещне по-голямата си дъщеря? Косата ѝ изглеждаше току-що сресана, а шалът ѝ — изпънат равномерно на раменете ѝ. Бебето беше повито в мека пелена от най-светло розово, с шапчица в същия цвят. Моли вдигна детето към Копривка, без да губи време и усилие да ѝ отговори. Не можех да видя лицето на Копривка, но видях как се изгърбиха раменете ѝ. Вързопчето, което ѝ подаваше майка ѝ, беше твърде малко, за да е бебе, дори и новородено. Копривка прекоси стаята предпазливо като вълк, навлязъл в непозната територия. Все още се боеше от лудост. Когато взе бебето, видях как мускулите ѝ се приспособиха към лекотата му. Погледна Пчеличка в лицето, стъписана от това, че детето наистина го има, и още по-стъписана от сините му очи, а после вдигна поглед към майка си.
— Сляпа е, нали? О, мамо, толкова съжалявам! Мислиш ли, че ще живее дълго?
В думите ѝ чух всичко, от което се боях: това, че не само светът, а дори и сестра ѝ ще възприеме Пчеличка като странна.
Моли бързо си взе Пчеличка и я заслони в прегръдката си, сякаш думите на Копривка бяха зла прокоба.
— Не е сляпа — отвърна майка ѝ. — Фиц смята, че вероятно майка му от Планините е имала сини очи и тя ги е наследила от нея. И макар да е мъничка, е съвършена във всяко друго отношение. Десет пръстчета на краката, десет на ръцете, храни се добре и спи добре, и почти никога не плаче. Казва се Пчеличка.
— Пчеличка? — Копривка беше объркана, но след това се усмихна. — Такова мъничко същество. Но се чудя какво ще помисли старата кралица за нея.
— Кралица Кетрикен? — В гласа на Моли имаше и тревога, и смут.
— Тя идва, малко след мен е. Върна се в Бъкип точно когато тръгвах. Съобщих ѝ новината преди да напусна и тя се зарадва за вас. Едва ли е на повече от ден зад мен. Радвам се, че Предан ми позволи да тръгна веднага: тя явно искаше да я изчакам. — Помълча, а след това верността към майка ѝ надделя. — И знам, че Фиц знае, че идва, защото лично му го предадох с Умението! И той нищо не ти е казал! Разбирам го по изражението ти. Което означава, че слугите навярно не са проветрили стаите и изобщо не са подготвени за гости. О, майко, този твой мъж…
— Този мъж е твой баща — напомни ѝ Моли, а Копривка извърна очи настрани, както винаги, и не отвърна. Защото ако едно дете може да наследи черта от осиновител, то Копривка бе наследила ината на Бърич. Бързо смени темата с по-належащи грижи. — Ще наредя на слугите да отворят стаите веднага, да ги освежат и да се погрижат да има дърва в камините. Ще уведомя и кухненския персонал. Не се тревожи!
— Не се тревожа — отвърна майка ѝ. — Планинската кралица никога не е била труден гост за нас в това отношение. — Но в други отношения беше, не доизрече Моли. — Копривке. — Тонът ѝ спря дъщеря ни, преди да е успяла да се измъкне. — Тя защо идва тук? Какво иска?
Копривка я изгледа в упор.
— Това, което знаеш, че иска. Иска да види по-малката дъщеря на Фицрицарин Пророка. Да види, че името ѝ е подпечатано към нея и да я поиска. Със свитата ѝ ще язди менестрел. Тя ще му покаже онова, което иска да му покаже, но щом го види, той никога няма да отрече истината. Той е човек, комуто вярва, че няма да пее, докато не му каже, и тогава ще пее само истината.
Моли на свой ред извърна очи и замълча. Сърцето ми се смрази, щом разбрах, че Копривка също е схванала ясно причината за гостуването на Кетрикен.
Между Моли и Кетрикен се бе съхранила странна връзка, на обич и ревност едновременно. Кралица Кетрикен винаги се беше отнасяла към Моли, Бърич и децата им с безукорна прямота. Но Моли така и не беше забравила, нито простила, че я бяха оставили да вярва, че съм мъртъв, първо да ме оплаче, а след това да приеме друг мъж на мястото ми, а през цялото време кралицата знаеше, че Копелето е живо. Беше дело колкото на Кетрикен, толкова и мое, но мисля, че за Моли беше по-трудно да прости на една жена. Особено жена, която знае какво е да живееш с болезнената вяра, че любимият ти е мъртъв.
И тъй, разломът си оставаше, признат и от двете за празнина, която не може никога да бъде затворена. Кетрикен не беше жена, която би повярвала, че заслужава горчивия поврат в приятелството ѝ с жена ми.