На заранта пристигна херолд и обяви, че Кетрикен скоро ще е тук. Докато старата кралица дойде следобеда, гостните бяха готови, скромен обяд с хубава храна къкреше и се печеше, а Пчеличка беше облечена в нови дрешки, припряно подбрани да ѝ стават. Копривка дойде лично, за да каже на Моли и на мен за пристигането на Кетрикен и охраната ѝ. Намери ни в детската. Моли беше преоблякла Пчеличка два пъти и бе сменила своето облекло три. Всеки път я бях уверявал, че изглежда прекрасно, но тя беше решила, че първата рокля изглеждала прекалено младежки, а с втората приличала „на изкуфяла бабичка“. Третото беше нещо, което никога не бях виждал. Носеше дълги широки панталони, толкова широки, че отначало ми заприличаха на пола. Дреха, подобна на дълъг до коленете елек, беше наметната върху бяла блуза с широки ръкави, широк пояс стягаше кръста ѝ. Елекът, панталоните и поясът бяха в различни оттенъци на синьо и беше прибрала косата си назад в торбичка, изплетена от сини лентички.
— Как изглеждам? — попита ме, щом се върна в детската. Не знаех какво да отговоря.
— Пантофките ми харесват — казах предпазливо. Бяха червени, извезани с черни мъниста и с много остри носове.
Моли се засмя.
— Копривка ми донесе тези дрехи. Джамайлийска мода, ценена сега в Бъкип. — Завъртя се бавно, за да се възхитя на облеклото ѝ. — Много е удобно. Копривка ме помоли да ги нося, за да не изглеждам твърде провинциално. И знаеш ли, Фиц, мисля, че ще ги нося.
Самият аз носех прост кожен жакет в кафяво върху риза в синьото на Бъкип, кафяви панталони и черни ботуши до коленете. Иглата с лисицата, която Кетрикен ми беше дала, все така блещукаше на яката ми. За миг си помислих дали не изглеждам провинциално, но после реших, че ми е все едно.
Копривка дойде, усмихна се и повдигна вежди на майка си, напълно доволна от външността ѝ. Беше се облякла в подобни дрехи в пищно кафяви тонове и кехлибареножълто. После надникна в люлката на Пчеличка, видимо се сепна и откровена както винаги, каза:
— Въпреки че другите дрехи бяха твърде големи, в тях изглеждаше по-голяма. Майко, толкова е мъничка, почти… гротескно.
Въпреки думите си вдигна сестричката си и загледа лицето ѝ. Бебето зяпаше над рамото ѝ. Но докато Копривка я оглеждаше, Пчеличка изведнъж замята ръце, а след това отвори широко уста, вдиша дълбоко и започна да реве пронизително.
Моли веднага отиде да я вземе.
— Какво има, мъничката ми? Какво не е наред? — В мига, в който я взе от Копривка, детето се отпусна в ръцете ѝ и плачът премина в тихо хлипане. Моли я подържа, потупа я и тя бързо се успокои. Погледна Копривка извинително. — Не се огорчавай. Същото прави и на баща си. Мисля, че просто е достатъчно голяма да разбере, че аз съм майка ѝ, и си мисли, че трябва винаги аз да я държа.
Усмихнах се съжалително на Копривка.
— Почти съм облекчен. Вече започвах да мисля, че не харесва само мен.
Моли и Копривка ме изгледаха възмутено.
— Не е вярно, че Пчеличка не харесва Копривка! — настоя Моли. — Тя просто… — Думите ѝ заглъхнаха и очите ѝ леко се разшириха. След това, откровена като самата Копривка, погледна по-голямата си дъщеря и попита: — Направи ли ѝ нещо? С ума си?
— Аз… Не! Е, не преднамерено. Понякога… — Замълча. — Трудно е да се обясни на човек, който го няма. Докосвам хора, когато съм близо до тях. Не винаги преднамерено. То е като… — Затърси с какво да го сравни. — Като да помиришеш някого. Въпреки че може да изглежда невъзпитано, всъщност не мога да го избегна. Станала съм чувствителна към хората по този начин.
Моли премисли думите ѝ, докато се поклащаше бавно, както правеше винаги, когато държеше детето.