Младежът дишаше накъсано. Ръцете му трепереха, сигурен бях, докато се мъчеше с безкрайния ред малки перлени копчета. Перли! На най-новия им убиец! Какво си мислеше Сенч напоследък? Ако не беше в стаята на детето ми, може би тази глупост щеше да ми се стори забавна. Но нямаше нищо смешно. Кръвта ми течеше изстинала във вените ми.
Чух шумоленето на коприна и после леко изтупване, щом пусна ризата си на пода.
— Интересен звук за падаща риза — подхвърлих. — Останалото. Без бавене. Сигурен съм, че и двамата бихме искали това да приключи колкото може по-скоро. — Трябваше да се наведе, за да смъкне панталоните и чорапите си. Игра на светлината от огъня открои блясъка на сълзи по бузите му. По-добре неговите сълзи, отколкото на Моли или мои, помислих. — До голо — напомних му и долното му бельо отиде на купчината на пода. След малко добавих: — Май си премръзнал. Иди застани до огъня. И не мърдай.
Момчето се раздвижи пъргаво. Обърна се с гръб към мен и се изви, за да ме гледа. Беше се присвил въпреки огъня, докато методично претърсвах дрехите му. Ножът ми изшътка, щом се плъзна през тънката коприна. Горд бях от това. Нужен е остър нож, за да разрежеш коприна. Приключих.
— Само седем? — попитах. Вдигнах очи да го погледна, докато ръцете ми опипваха всяка дреха отново. Наредих плячката си на пода пред мен. — Я да видим. Две отрови за смесване с течност, един отровен прашец, приспивателно на прах и една за повръщане. Толкова за скритите джобове. Ножче за обувки, едва ли си заслужава името, комплект за отключване и кубче мек восък… за какво? А, отпечатъци на ключове. Разбира се. А това какво е?
— Това трябваше да го сложа в люлката ѝ. — Гласът му беше вцепенен, накъсан от сълзите. — За да го намерите вие. Като доказателство, че съм бил тук.
Лед стегна сърцето ми. Посочих му с ножа да се отмести още от люлката. Последвах го, запазвайки разстоянието. Каквото и да имаше в пакета, нямаше да рискувам да го отворя близо до люлката на Пчеличка. Занесох го на огряната от светлината на огъня малка масичка.
Беше малък пакет от златиста хартия. Срязах страната внимателно и след това го наклоних. Първо от него се хлъзна много тънка верижка. Потупах го и се изсипа и останалото.
— Много хубава огърлица. И скъпа, бих се обзаложил. — Вдигнах верижката. Светлината заблещука червена по нея. — Еленът на Пророка, в сребро. Но главата му е наведена за атака. Интересно. — Наблюдавах лицето на момчето, докато огърлицата се полюшваше от ръката ми. Знаеше ли какво е това? Гербът на Фицрицарин Пророка, отдавна мъртвото копеле на кралската фамилия.
Не знаеше.
— Подарък е за нея. От лорд Сенч Звездопад.
— Разбира се.
Гласът ми беше равен. Върнах се при дрехите му, пъхнах крак под купчината и ги сритах към него.
— Можеш да се обличаш.
— А нещата ми? — попита внезапно младокът. Говореше през рамо, докато си навличаше долните дрехи. Наведох се към пода и инструментите на занаята му изчезнаха в ръкава ми. Чух шумоленето на тъкан, докато си навличаше ризата и панталоните.
— Кои неща? — попитах вежливо. — Ботушите и чорапите ли? Те са на пода. Сложи си ги. После излез от тази стая. И да не си стъпил в това крило на дома ми. Или ще те убия.
— Не бях изпратен, за да нараня бебето. Само да го видя, да оставя подаръка и да докладвам какво съм видял. Лорд Сенч предупреди лейди Розмарин, че ще ме хванете, но тя настоя. Беше изпит. На който се провалих.
— Двоен провал според мен. Едва ли са ти разрешили да издаваш имената им.
Момчето беше притихнало.
— Казаха, че е само изпит. И аз се провалих. Двойно.
— Смяташ, че теб са изпитвали. Облече ли се? Добре. Излез. Не. Чакай. Как се казваш?
Замълча. Въздъхнах и направих една стъпка към него.
— Лант.
Изчаках.
Момчето си пое дъх, което си беше наполовина хлип.
— Фицбдителен.
Помислих малко, прехвърлях в ума си имена от низшето благородничество.
— От Фароу?
— Да, сър.
— А на колко години си?
Момчето поизправи рамене.
— Дванайсет, сър.
— Дванайсет? Да беше казал единайсет, можеше да повярвам. Но по-вероятно десет, нали?
В тъмните очи на момчето блесна гняв. Сълзите вече течаха обилно по страните му. О, Сенч! Това ли е бъдещият ти убиец? Момчето сведе поглед и отрони простодушно:
— Сър…
Въздъхнах. Бях ли някога и аз толкова млад?
— Върви си, момче. Веднага.
Шпионинът хукна навън, без изобщо да разиграва потайност. Не затръшна чак вратата, но я затвори доста шумно. Заслушах се в тупащите му стъпки, докато бягаше. Когато затихнаха, пристъпих до вратата, вслушах се, отворих я и надникнах навън. После я затворих отново, взех си ботушите и отидох до люлката на Пчеличка.