Лейди Кетрикен беше от дясната ми страна. Копривка зае другото почетно място до лявата ръка на Моли. И да се беше сторило странно това подреждане на някого, никой не го каза. Поставих младия шпионин от лявата страна на масата, колкото се може по-далече от мен. Беше сменил дрехите си, което не бе изненадващо, след като не бях особено внимателен с рязането на шевове и разпарянето на джобове. Изглеждаше като замаян. Капитанът на гвардията на Кетрикен я беше придружил на това посещение и седеше с нас, натъкмен в униформено тъмночервено и бяло. Кетрикен беше довела и лечителка, с благородна кръв, лейди Утеха, и съпруга ѝ, лорд Дигъри. Другите придружители на Кетрикен ми бяха непознати, освен по име. Лорд Стаутхарт беше прям и сърдечен мъж, белокос и с червен нос. Лейди Хоуп беше пълничка и мила бъбривка, която се смееше често.
Кетрикен сложи ръката си върху моята. Обърнах се към нея с усмивка и както винаги изпитах миг на изненада. За мен тя винаги си оставаше млада жена, златокоса и синеока, с открито държане и излъчваща спокойствие. Видях жена с посребрена коса, челото ѝ набраздено от грижи. Очите ѝ бяха сини като на Пчеличка. Гръбнакът ѝ бе изправен, главата вдигната. Беше като изящен стъклен съд, преливащ от сила и увереност. Не беше вече чуждоземната Планинска принцеса, бореща се с теченията на власт в един чужд кралски двор. Беше станала течението на власт, с което други трябваше да се борят. Заговори само на мен и Моли.
— Толкова се радвам за вас.
Кимнах и дадох знак на Ревъл да започнат сервирането. Не споменах за Пчеличка, нито как и защо сме я донесли в трапезарията. Кетрикен разбра и не повдигна темата.
Яденето дойде. Беше поднесено по-неофициално, отколкото дори една обикновена вечеря в замъка Бъкип, но все пак с повече пищност, отколкото обикновено се наблюдаваше във Върбов лес. Копривка беше дала указания на Ревъл всичко да е просто и непринудено и макар той да беше възнегодувал, почти се беше подчинил. Така че слугите поднесоха блюдата и аз наливах виното, а разговорът вървеше непринудено и понякога — весело. Научихме, че лейди Утеха вече често пътува с Кетрикен, защото тя бе започнала да има проблеми със ставите. В края на деня приемала с благодарност разтривките с масло на личната си слугиня, както и горещите напитки, които тя ѝ приготвяла. Лорд Стаутхарт и лейди Хоуп се бяха присъединили към кортежа просто защото били тръгнали за домовете си за зимата след приятно гостуване в замъка Бъкип. Върбов лес беше по маршрута, по който трябваше да пътуват. Всъщност повечето от слугите и стражите, които придружаваха Кетрикен, не бяха от нейните хора, а хора на лорд Стаутхарт.
Миризмите на ястията и приятното потракване на прибори можеше да е приспало вниманието на някой друг. Използвах този момент като възможност да проуча гостите си. Сметнах, че присъствието на лейди Утеха е най-вече заради желанието на Кетрикен, но се въздържах от преценка за лорд Стаутхарт и лейди Хоуп. Зачудих се дали младият убиец е дошъл като част от свитата на Кетрикен. Ако беше така, знаеше ли тя пълната истина за това какъв е той, или кралските убийци го бяха добавили като анонимен член на свитата ѝ? Може би беше вмъкнат от лейди Розмарин като конярче за пътуването. Често бях служил в това качество, когато Сенч искаше да има свои очи и уши някъде, където не можеше да отиде самият той. Но момчето беше добре облечено, не с кожените дрехи на конярска прислуга, а в коприна и лен. Гледах Лант, докато похапваше, и отново се зачудих дали не е примамка, която да ме разсее. Радвах се, че не бяхме оставили Пчеличка сама в стаята, и реших да огледам цялата детска, преди да я сложим да спи. Не. Щях да легна до дъщеря ми и да бдя над нея сам.
Облекчението, които изпитах при това решение, беше осезаемо. Отпуснах се и станах по-приказлив и духовит, а Моли, Копривка и Кетрикен се заусмихваха, че ме виждат такъв. Разговорът бе оживен, прескачаше от късната реколта ябълки към възможностите за лов край Върбов лес и замъка Бъкип, към новини за стари приятели, които живееха в Планинското кралство. Кетрикен разпита за децата на Моли и сподели последните новини за принцовете. Менестрелът и двамата му помощници дойдоха с барабанчетата и гайдите си и повишиха настроението ни с музиката си. Яденето продължи дълго и часът бе късен, когато последното блюдо най-сетне бе разчистено от масата.