— Да се преместим ли в по-уютна стая? — предложи Моли, тъй като голямата трапезария бе неизбежно ветровита и хладна в такава бурна нощ.
— Хайде — съгласих се, а Кетрикен отвърна:
— По-топла стая ще е по-приятно място, където да се запозная с малката ви дъщеричка.
Не попита, просто го каза. Усмихнах се. Бяхме стари партньори в този вид игра. Беше разпознала гамбита ми, уважила го беше и сега самата тя настъпваше. При все това бях решен да спечеля този тур срещу нея за Пчеличка, както не бях спечелил за Копривка. Докато ставахме, се усмихнах, но не реагирах с думи на думите на Кетрикен. Отидох бързо до люлката и отдръпнах воала, за да може Моли да вземе Пчеличка. Тя загърна бебето с одеяло, вдигна го и ме изчака да вдигна отново люлката. Успях да го направя без пъшкане. Бърз поглед ми показа, че Копривка е задържала бившата кралица с някакъв незначителен разговор — и след това я подкани да излязат от залата. Двамата с Моли излязохме последни и тръгнахме след гостите ни към дневната.
Външен човек би предположил, че тази стая е бърлогата ми. В добавка към удобните за седене места и пращящия огън в камината, стените бяха покрити с рафтове, побрали много книги, подвързани в джамайлийски стил. Над тях, на стойки, имаше по-стари свитъци и ръкописи. В ъгъла имаше писалище, близо до прозореца с тежки завеси, а на него имаше мастилница и чисти листове хартия. Всичко това беше показност. На тези рафтове един шпионин можеше да намери дневник за птиците, които бях видял през последните четири години, или бележки по дейностите във Върбов лес. Имаше достатъчно записки и документи, които да накарат поне някой случаен крадец да повярва, че е намерил леговището ми. Но нямаше да намери никаква следа тук от Фицрицарин Пророка или от работата, която вършех за Сенч.
Люлката отново бе наместена грижливо, но когато Моли тръгна да настани Пчеличка, Кетрикен профуча покрай Копривка и застана до нея.
— Може ли да я подържа? — попита тя и в молбата ѝ имаше такава искрена топлота, че никой не можеше да ѝ откаже. Може би само аз видях как усмивката на Моли замръзна, докато тя подаваше повитото дете на бившата кралица. Щом Кетрикен взе Пчеличка в ръцете си, със завивката и всичко, веждите ѝ се вдигнаха от едва прикрита изненада. Копривка се доближи. Усетих как Умението на по-голямата ми дъщеря запулсира тревожно. Мисля, че беше инстинктът на глутницата да се защити най-малкото, който действа на такова дълбоко ниво, че тя едва ли бе усетила, че е свързала Умението си с моето. Мигът не можеше да бъде избегнат. Моли вдигна лекото покривало, което криеше лицето на бебето ни.
Наблюдавах изражението на Кетрикен, когато погледна Пчеличка и срещна втренчения ѝ поглед. Бебето беше тихо, но будно, и я гледаше с толкова сини очи, колкото бяха и нейните. Кетрикен ахна толкова лекичко, че може би никой друг не го забеляза. Усмивката ѝ не повехна, но стана по-стегната. Тя направи две стъпки към един от столовете и се смъкна в него. После, решена сякаш да докаже нещо на себе си, разви завивката, която загръщаше Пчеличка.
Дъщеря ми беше облечена в дрешки от коприна и дантела, каквито никое от другите деца на Моли изобщо не беше носило. Макар и подбрано да става на малкото ни бебче, защото Моли го беше ушила месеци преди раждането, облеклото само подчертаваше колко мъничка е Пчеличка. Дланите ѝ бяха свити на гърдите ѝ и Кетрикен зяпна пръстите, малки като пръсти на птичи крака. Колебливо докосна лявата ръчичка на Пчеличка с показалец.
Другите гости се бяха доближили, с очакването, че и на тях ще им се разреши да я видят. Кетрикен вдигна очи, не към мен, а към лейди Утеха, лечителката си. Жената се беше преместила зад рамото на старата кралица, за да погледне детето, и сега, когато погледите им се срещнаха, разбрах какво издава примирението, изписано на лицата им. Виждал го бях в очите на жените от домакинството ни. Според лечителката Пчеличка беше дете, което няма да остане дълго на този свят. Каквото и да мислеше Кетрикен за светлата ѝ коса и сините ѝ очи, не каза нищо. Нежно загъна одеялцето около нея и отново покри лицето ѝ. Това ме смрази, защото пръстите ѝ бяха толкова нежни, все едно покриваше с плащаница мъртво дете.
— Толкова е мъничка — каза тя, докато подаваше Пчеличка на майка ѝ. Поднасяше съчувствие. Думите ѝ някак издадоха, че разбира защо Пчеличка не беше обявена на един свят, в който щеше да остане само за кратко.
Докато гледах как Моли взема детето, изпитах облекчение, че Пчеличка е отново в прегръдката ѝ. Гърбът на Моли беше изправен, погледът ѝ спокоен и гласът ѝ равен, когато каза: