— Но съвършена.
— И расте всеки ден — излъгах простодушно.
Мълчание последва думите ми и съжалих, че не можех да ги върна. Всяка от жените ги премисли в ума си, но заговори лечителката:
— Колко малка беше, когато се роди? Рано ли дойде?
Стаята затихна в очакване на отговор.
Но Моли само сгуши Пчеличка до себе си и застана до камината. Люшкаше я, потупваше я — и мълчеше. Като смъмрени, гостите се отдръпнаха и насядаха. Дори Кетрикен се настани удобно и само лейди Утеха остана права. Огледа Моли и изведнъж подхвърли:
— Изглежда, сте се възстановили много бързо от притеснението, лейди Моли. — Неизречен въпрос. Бебето наистина ли е нейно?
— Леко мина — отвърна скромно Моли и извърна очи от мъжете в стаята.
Можех да усетя колко жадна е лейди Утеха да зададе още въпроси. Притежаваше лечителския порив да разбере всеки корен на един проблем и след това да приложи уменията си, за да го разреши. Моли също го усети и това я притесни. Погледнеше ли детето ни, не виждаше нищо нередно, освен че Пчеличка беше много по-малка от другите ѝ бебета. Но в досадно любопитния поглед на лечителката се четеше, че за нея Пчеличка е увредена или болнава. Бъдеше ли предадена на нейните грижи, тя щеше да се опита да оправи бебето ни все едно, че е счупена играчка. Обзе ме неприязън към тази жена. Как смееше да вижда каквото и да било несъвършенство в детето ми! А под това усетих студената река на страха, че може по някакъв начин и да е права. Поривът да спася Пчеличка от натрапчивия поглед на лечителката закипя в мен. Не исках да чуя нищо повече от устата ѝ за моето дете. Погледнах Моли в очите. Тя притисна бебето до гърдите си и се усмихна.
— Много мило от ваша страна, че сте загрижена за мен. Толкова прозорливо съобразихте, че да, разбира се, лесно се уморявам. Не е леко да си родилка на моята възраст. — Усмивката на Моли обходи гостите ни. — Сърдечно ви благодаря за разбирането, че дъщеря ми ме лишава от възможността да изпълня задълженията си като домакиня. Знам, че ще разберете необходимостта да се оттегля рано. Но моля ви, не смятайте, че сте длъжни да направите същото. Знам, че съпругът ми е закопнял за компания и рядко има възможност да прекара часове в разговор със стари приятели. Ще го притесня само за да ми премести люлката на Пчеличка и след това веднага ще го върна при вас.
Надявам се, че прикрих изненадата си. Не само от това, че Моли бе взела такова внезапно решение, но и от властния тон, с който им го съобщи. Погледнах Копривка. Тя вече пресмяташе как да поправим нанесената социална вреда. В присвитите ѝ устни отгадах две неща: тя споделяше страха на майка си, че лейди Утеха е могла да открие нещо нередно с Пчеличка; и хладната увереност, че лечителката е права.
Но имах люлка за носене. Отново. И дълго стълбище пред мен. Насилих се да се усмихна и вдигнах люлката. Гостите ни отпратиха с хор от пожелания за лека нощ. Моли тръгна напред, а аз след нея, гордостта ми скърцаше като присвития ми гръб. Щом вратата се затвори, Моли прошепна:
— Тази нощ спи в стаята ни, до мен.
— Точно това си мислех.
— Не ми хареса как онази жена гледаше Пчеличка.
— Лейди Утеха ли?
Моли замълча. Вече кипеше. Знаеше, че искам да ме увери, че не се е обидила от коментара на Кетрикен, но нямаше да го направи. Беше оскърбена от лейди Утеха, а тъй като тъкмо Кетрикен я беше довела в дома ни, обидата ѝ се простираше и до бившата кралица. Знаеше, че това раздвоява верността ми, но не ми предложи успокоение. Закрачи отривисто по коридора, а после по широките стъпала към спалнята ни на горния етаж. Последвах я по-бавно — люлката ми натежаваше с всяка стъпка. Докато я внеса в спалнята ни, Моли беше сложила Пчеличка в средата на леглото ни и разбрах, че детето ще спи между нас. Толкова по-добре. Обиколих бързо стаята, като се преструвах, че затварям по-плътно пердетата и разпалвам огъня, но всъщност — за да огледам ниши, ъгли и завеси за натрапници. Запазих спокойствие, докато Моли свали изящните дрешки на Пчеличка и я преоблече в мека нощничка, която я правеше още по-малка. Когато Моли подгъна излишната дължина около крачетата ѝ, попитах кротко:
— Добре ли ще си тук, ако се върна долу при гостите?
— Ще залостя вратата — отвърна тя.
Погледнах я в очите. Погледът на приятеля ми ме увери, че нашето кутре ще е в безопасност с нея.
— Разумно е — съгласих се. — Ще почукам и ще ти кажа, че съм аз, когато се върна да си легна.
— Добре. Много успокоително — каза тя, а след това, без да искаме, и двамата се засмяхме.
— Сигурен съм, че се държа глупаво, да се тревожа толкова — излъгах.