— Сигурна съм, че се държиш глупаво, да мислиш, че ти вярвам — отвърна тя и ме последва до вратата.
След като я затвори, чух как дръпна с усилие рядко използваното резе. Чух го как се хлъзна, изскърцване на метал по метал. Хубав звук.
Кетрикен и спътниците ѝ останаха само една нощ. Не занесохме Пчеличка на закуска следващата сутрин и никой не помоли да я види. Менестрелът изобщо не бе повикан да я погледне, публично или насаме. Кетрикен изобщо не спомена, че Пчеличка трябва да бъде вписана като законното дете на Фицрицарин Пророка. Изобщо не беше включена в официалната родословна линия на възможни наследници на трона. Животът ѝ нямаше да е като на сестра ѝ — това бе съвсем ясно. Кетрикен беше преценила детето ми и бе открила, че е с недостатък. Не можех да реша дали съм ядосан от пренебрежението ѝ към Пчеличка, или дълбоко благодарен.
Защото тази монета имаше друга страна. Ако Кетрикен бе признала детето ми, дори и насаме, това щеше да е було на протекция около нея. Това, че не бе обявила Пчеличка за част от династията на Пророците, я поставяше извън кръга и я оставяше в положението, в което аз бях поставен за толкова много години: Пророк, който е и актив, и пасив за трона.
Кетрикен заяви, че трябва да напусне в ранния следобед и че приятелите ѝ също ще отпътуват по домовете си. Погледите, които ми хвърляше, бяха дълбоко съчувстващи. Май беше предположила, че двамата с Моли искаме да бъдем оставени насаме с гаснещото ни бебе, да имаме колкото време ни остава с нея, преди тя да си отиде. Щеше да е мил жест, ако Пчеличка наистина отпадаше. Впрочем, трудно беше да се сбогувам сърдечно с Кетрикен, защото заминаването ѝ изглеждаше почти все едно, че желае бърза смърт на дъщеря ми.
Копривка се задържа за една седмица. Виждаше Пчеличка ежедневно и мисля, че бавно осъзна, че макар Пчеличка да не укрепва и да не расте, също така и не гасне. Оставаше си каквато си беше, ядеше и пиеше, светлосините ѝ очи поемаха всичко, искрата ѝ на Осезанието грееше силна в ума ми. Накрая Копривка каза, че трябва да се върне в Бъкип и задълженията си там. Преди да тръгне намери един спокоен миг, за да ме укори, че не съм ѝ казал по-рано за раждането на Пчеличка, и ме помоли ако има някаква промяна в здравето на детето или на Моли, да ѝ го съобщя с Умението веднага. Обещах ѝ, разбира се.
Не известих Сенч с Умението за проваления му шпионин. Трябваше ми време да помисля. Пчеличка беше в безопасност. Шега или изпитание, или заплаха, каквото и да беше, беше приключило. Не виждах много Лант по време на престоя на Кетрикен, но все пак излязох да ги изпратя, за да се уверя, че е тръгнал с нея. През следващите дни не чух нищо от Сенч за него.
През следващите седмици синовете на Моли идваха и си отиваха, по един и по двама, някои с жена и деца, други сами. Оглеждаха Пчеличка с обичта и приемането на много по-големите братя. Ето я и нея, още едно бебе, много мъничко, но майка им изглеждаше щастлива, а Том Беджърлок изглеждаше доволен от съдбата си, тъй че нямаше за какво да се тревожат тук и още по-малко по домовете си. Къщата като че ли позатихна след като гостите си отидоха, сякаш зимата истински бе попила в костите на земята.
Радвах се на своята лейди съпруга и на своето дете.
И обмислях следващия си ход.
8.
Леговището на Паяка
И тъй, както винаги, обръщам се към теб за съвет. Какъвто си глупак, винаги ми даваш най-разумния съвет. Макар и да зная колко е невъзможно, копнея отново да седна и да поразсъдя с теб. Винаги си имал разума да погледнеш заплетения възел на дворцовата политика и да ми кажеш къде всяка нишка е засукана и стегната, да проследиш всяка нишка в клупа на палача чак до неговия подстрекател. Липсва ми горчиво твоята проницателност. Не си воин, но все пак с теб зад гърба ми се чувствах пазен както с никой друг.
Но също така ще призная, че ме нарани както малцина други биха могли. Писал си на Джофрон. Но не на мен! Ако имаше поне една бележчица от теб през всичките тези години, поне щях да имам основание да изпратя тези безплодни размишления. По вестоносец или птица можех да ги пратя по пътя им към теб и да си представям, че в някое далечно време или пространство ще стигнат до теб и ще отделиш малко мисъл за мен. Познаваш нрава ми. Взимам късчета и податки и ги сглобявам в образ, в който ти нарочно не ми пишеш, за да не мога да стигна до теб по никакъв начин. Защо? Какво мога да мисля, освен, че те е страх, че по някакъв начин ще разваля работата ти? Трябва ли да се чудя дали това съм бил винаги за теб. Само Катализаторът? Оръжието, с което трябва да се борави без милост, а след това да се остави настрани, за да не би някак да нанесе щета на теб или на делото ти?