Нуждая се от приятел, а нямам никой, на когото мога да призная своята слабост, своя страх, своите грешки. Имам любовта на Моли и нуждата на Пчеличка от моята сила. Не смея да призная на никоя от тях, че сърцето ми се разбива, като виждам, че Пчеличка си остава едно пасивно невръстно дете. Докато мечтите ми за нея се изпаряват и се боя от бъдеще, в което тя остава инфантилна и закърняла, с кого мога да споделя болката си? С Моли, която е полудяла по нея и настоява, че времето ще ѝ даде каквото ѝ липсва? Тя, изглежда, не осъзнава, че детето ни изглежда по-малко разумно от двудневно пиленце. Шуте, детето ми не иска да ме погледне в очите. Когато я докосна, се отдръпва от мен колкото може. Което не е далече, защото не се преобръща, нито вдига изобщо главата си. Не издава никакъв звук, освен когато плаче. А дори това не е често. Не посяга към пръста на майка си. Пасивна е, Шуте, повече растение, отколкото дете, и сърцето ми се къса всеки ден. Искам да я обичам, а вместо това чувствам, че съм загубил сърцето си по детето, което го няма тук, детето, което си представях, че ще бъде. Тъй че гледам своята Пчеличка и копнея да е онова, което не е. Което навярно никога няма да е.
Ах, не знам каква утеха би могъл да ми предложи някой, освен да ме остави да кажа тези неща на глас и да не се присвие от ужас от безсърдечността ми.
Вместо това пиша тези думи и ги хвърлям на пламъците или в купчината други безполезни размишления, които пиша обсебено.
Изчаках четири месеца, преди да отида в замък Бъкип, за да се изправя пред Сенч и лейди Розмарин.
През онези дни домакинството беше кротко, но оживено, с онази рутина, в която животът винаги е пълен с шетане. Невръстната ми дъщеря се хранеше добре и спеше точно толкова малко, колкото всяко новородено, според Моли, което за мен изглеждаше невъзможно малко. При все това не ни безпокоеше нощем с плач. Лежеше неподвижно и мълчаливо, с отворени очи и зяпнала в ъгъла на помръкналата стая. Все още спеше заслонена между Моли и мен, а през всичките часове на деня беше под грижата на майка си.
Растеше, но бавно. Беше здрава, но Моли ми сподели, че не правела това, което могат да правят други бебета на нейната възраст. Отначало пренебрегнах тревогата ѝ. Пчеличка беше малка, но съвършена в очите ми. Когато я погледнех в люлката, тя зяпаше в тавана със син поглед, който пронизваше сърцето ми с любов.
— Дай ѝ време — казах на Моли. — Ще започне. Отхранвал съм много слабачета и съм виждал как стават най-свирепите кучета в глутницата. Ще се справи.
— Тя не е куче! — сгълча ме Моли, но се усмихна и добави: — Беше дълго в утробата ми и излезе малка. Може би ще ѝ отнеме повече време да израсне и навън.
Не мисля, че повярва на думите ми, но те все пак я утешиха. Но докато дните течаха, не можех да пренебрегна факта, че бебето ни не се променя. На един месец беше малко по-голяма, отколкото когато се роди. Отначало слугините подхвърляха колко „хубаво бебе“ била, толкова спокойно и кротко. Но скоро престанаха да казват такива неща и жалостта на лицата им нарастваше. А в мен нарастваше страхът, че детето ни е идиот. Нямаше обаче нито един от признаците, познати на всички родители на малоумно дете. Езичето ѝ подхождаше на устата, очите и ушите бяха пропорционални. Беше хубава като кукла и също толкова малка и нереагираща.
Тогава не приех факта.
Вместо това се съсредоточих върху шпионина, който Сенч бе пратил в дома ми. Гневът ми нарастваше. Може би го подхранваха страхът и ужасът, които не си признавах. Дълго мислих за това. Не исках да се противопоставя на Сенч посредством Умението. Казах си, че трябва да застана пред него и да го накарам да разбере, че не съм човек, с когото да си играе, особено когато съм угрижен с детето си.
В края на зимата, удовлетворен, че всичко у дома си остава кротко, измислих повод да навестя Трънливи брегове. Версията ми беше, че искам да видя един расов кон там. Обещах на Моли да се върна колкото може по-скоро, стегнах топли дрехи за мразовито пътуване и избрах една невзрачна кафява кобила от конюшнята, казваше се Сали. Беше дългокрака, с лека походка, и нямаше амбиции да предизвиква ездача си. Сметнах, че е съвършеният кон за пътуването ми до Бъкип.
Можех да използвам изправените камъни за пътуването, но щеше да трябва да подслоня коня някъде. Казах си, че не ми се ще да събуждам любопитство, а и макар работата ми със Сенч да беше важна, не беше спешна. И да си призная, боях се да го направя. Откакто бях използвал камъните, за да отида при изпадналия в несвяст Сенч, се чувствах изтощен и не исках да повтарям опита. Ако бях по-млад и не толкова опитен с Умението, щях да го отдам на любопитство и жажда за знание. Но бях усещал този копнеж преди това — беше гладът на Умението, поривът да използваш магията просто заради възбудата, която те пронизва. Не. Нямаше да рискувам отново с пътуване през стълб на Умение. Особено след като подозирах, че Сенч вече ги следи и ще разбере за идването ми.