Канех се да изненадам стария паяк. Да го накарам да си припомни какво е да откриеш, че някой е проникнал в защитата ти.
Яздех от рано сутринта до късно вечер, хранех се със сушено месо и овесени питки на седлото и спях много встрани от пътя. Не бях пътувал така сурово от години и болките в гърба всяка сутрин ми напомняха, че дори и докато бях млад, беше неудобно. Въпреки това не престоявах в никакви ханове, нито спирах в някое от малките градчета, през които минавах. На ден от Върбов лес си бях навлякъл невзрачното облекло на пътуващ търговец. Правех всичко, което можех, за да не забележи никой преминаването на един самотен пътник, още по-малко да ме разпознае като Том Беджърлок.
Разчетох пътуването си така, че да пристигна в Бъкип късно вечерта. Намерих едно чисто ханче в предградията и наех стая и ясла в конюшнята за Сали. Ядох вкусно печено свинско, варени сушени ябълки и черен хляб и се качих в стаята си.
Посред нощ напуснах тихо ханчето и поех по дългия път до замъка Бъкип. Не отидох до някоя от портите, а до един много таен вход, който бях открил като чирак на Сенч. Някогашна повреда в стената беше „ремонтирана“ така, че да позволява прикрито влизане и изход от замъка. Маскировката от храсти беше гъста както винаги и кожата и жакетът ми се раздраха, докато стигна до стената и се провра през измамно тясната пролука, за да вляза в Бъкип.
Но проникването през външната стена беше само първата стъпка. Още не бях в самия замък, а в двора, определен за добитъка, в случай че крепостта бъде обсадена. През Войните на Алените кораби животните бяха държани тук, но дворът едва ли беше използван много в последно време. В тъмното зад няколко празни обора смъкнах домашнотъканата си блуза и широките панталони и ги скрих в едно празно дървено корито. Под тях бях облечен в синьото на Бъкип, старата ми униформа на гвардията на Бък. Беше ми малко отесняла около кръста и миришеше на прах против бълхи и кедър от раклата, където я бях пазил, но вярвах, че ще ме преведе незабелязано покрай някой случаен поглед.
Навел глава и с бавни стъпки все едно, че бях уморен или да речем подпийнал, минах през дворовете и влязох през кухненската врата, която водеше към трапезарията за охраната. Изпитвах странна смесица от чувства при това тайно завръщане у дома. Замъкът Бъкип щеше винаги да е дом за мен, а особено кухните. Толкова много момчешки спомени ме заляха при вълната от миризми, която ме посрещна. Ейл и пушени меса, и сирена, печащ се хляб и гореща супа, къкреща и подканяща. За малко да се поддам на изкушението да вляза, да седна и да ям. Не от глад, а просто за да вкуся отново уханията на дома.
Вместо това тръгнах тихо по каменните плочи на коридора, покрай два малки склада и след това, малко преди стъпалата за мазето, влязох в един определен килер. Там самодисциплината ми ме изостави и си откъснах няколко от навързаните наденички, преди да отместя панела с рафтове, за да получа достъп до тайните проходи на замъка. Затворих тайната врата и спрях в пълния мрак на проходите.
Изядох наденичките и съжалих, че нямаше време да ги полея с половница бъкипски ейл. После с въздишка оставих краката си да ме поведат по криволичещите коридори и тесни стълбища, които лъкатушеха в стените на замъка Бъкип. Беше лабиринт, който познавах от детството си. Единствените изненади, на които се натъкнах, бяха няколко паяжини — познатият риск на този шпионски път.
Не отидох до тайните помещения, където Сенч ме беше учил на занаята на придворния убиец. Знаех, че вече не живее и не спи в зоната, която бе обитавал някога. Запровирах се през тясното пространство между стените на етажа, където беше кралската спалня. Влязох в голямата спалня на Сенч през огледалния панел на умивалнята му — изненадах се, че не го е преградил някак. Промъкнах се с боязън, че ще ме очаква, че по някакъв начин е отгатнал плана ми, но стаята му беше празна и студена, огънят едва тлееше в огнището. С бързо движение извадих от джоба си лъскав кафяв жълъд и го оставих на възглавницата му. След това се върнах в шпионския лабиринт и потърсих старата му лаборатория на убиец.
О, колко се бе променила тя от детството ми! Подовете бяха пометени и измити. Надрасканата каменна маса, където бяхме извършвали опитите си, когато бях момче, беше безукорно разчистена от смеси и апаратура. Всичко беше спретнато прибрано на рафтове. Купите и стъкларията бяха почистени и сортирани. Имаше определено място за всеки хаван и чукало, а лъжиците от дърво, желязо и месинг бяха спретнато подредени на лавици. Имаше много по-малко рафтове със свитъци, отколкото помнех, а колкото бяха останали, бяха грижливо прибрани. На друга лавица бяха инструментите на някогашния ми занаят. Малки ножове с жлебове на остриетата, някои в кании, други голи, лежаха до изрядно опаковани и етикирани прахове и хапове, сънотворни и отровни. Лъскави игли от сребро и месинг бяха безопасно забити в ивици мека кожа. Навити гароти дремеха като смъртоносни змийчета. Някой с много методичен ум отговаряше сега за това. Не Сенч. Колкото и гениален и прецизен човек да беше, Сенч никога не беше бил подреден. Не видях и някакви следи от научните му занимания: никакви опърпани стари ръкописи не чакаха за превод или преписване. Никакви разхвърляни счупени пера, никаква отворена мастилница. Дебел пухен дюшек покриваше старата дървена стойка на леглото, а малкият огън в изрядно пометената камина гореше чисто. Леглото изглеждаше все едно е нещо за показ, а не използвано редовно. Зачудих се кой се грижи за тези стаи сега. Със сигурност не беше Шишко. Простодушният дребосък вече беше стар за същество като него, а и никога не беше държал на домакинските си задачи. Нямаше да е осигурил лавица с восъчни свещи, високи и подредени стройно като войници, готови да заемат местата си в свещниците. Запалих две, за да подменя вече почти изгорелите в месинговите свещници на масата.