— Старият стол е в ъгъла, с другия боклук, който още не е махнат. Донеси го.
— Боклук? — повтори Сенч възмутено. — Какъв боклук? Никакъв боклук нямах тук горе!
Тя скръсти ръце на гърдите си.
— Пукнати купи и нащърбени чаши. Котле със счупен черпак. Шишенца старо масло, отдавна изветряло. Освен всичките боклуци на масата.
Сенч се навъси още повече, но само изсумтя в отговор. Фицбдителен донесе стария стол на мястото му до камината. Без да ставам, хлъзнах стола на Розмарин, за да му направя място. За пръв път от десетилетия погледнах стола на Сенч. Извитата дървения беше олющена. Сглобките бяха разхлабени, а на възглавничката още личеше закърпеното от мен, след като порчето Слинк беше водило грандиозна битка с нея една нощ. Огледах стаята и казах:
— Не виждам порче.
— И никакви лайна от пор — вметна кисело Розмарин.
Сенч завъртя очи, въздъхна и седна. Столът изскърца под него.
— Е, Фиц. Как си, как я караш?
Нямаше да му позволя да ме отклони от целта толкова лесно.
— Ядосан съм. Обиден. И предпазлив, откакто намерих убиец, промъкнал се до люлката на бебето ми.
Сенч се изсмя пренебрежително.
— Убиец? Та той още не е дори шпионин.
— Е, това е утешително — отвърнах.
— Ах, Фиц, къде другаде трябваше да го пратя да му поникнат зъбите? Не е както когато ти беше момче и имахме тлееща война и един вероломен претендент за трона, който се преструваше и заговорничеше тук в Бъкип. Имах десетки начини да оценя напредъка ти направо тук, между стените на замъка. Но Фицбдителен няма този късмет. Трябваше да го пратя на по-далечен терен, за да го изпитам. Опитвам се да избирам задачите му внимателно. Знаех, че няма да го нараниш. И сметнах, че може би ще е добър начин да изпитам куража му.
— Не да изпиташ мен, значи?
Той вдигна ръка от облегалката на стола и махна вяло.
— Може би малко. Никога не вреди да си сигурен, че човек не е загубил остротата си. — Погледна чашата. — Това вино ли е?
— Да. — Налях чашата и му я подадох. Той я взе, отпи и я остави. Попитах: — Тъй. Защо все още ми трябва острота?
Пронизващите му зелени очи се взряха в мен.
— Носиш нов Пророк на света и ме питаш това?
Овладях нервите си.
— Не е Пророк. Тя е Пчеличка Беджърлок.
Премълчах, че малкото ми момиченце няма никога да е опасност за никого.
Той опря лакът на облегалката на стола и отпусна брадичка в дланта си.
— Загубил си остротата си, ако мислиш, че толкова тънък щит може да я защити.
— Да я защити от какво? — Погледнах покрай него към стоящите прави Розмарин и Фицбдителен. — Единствената опасност, която съм видял, дойде от хора, на които би трябвало да мога да се доверя. Хора, за които мислех, че ще я защитават.
— Не беше опасност. Беше напомняне, че трябва да си бдителен. Защото докато откриеш, че има опасност, става много късно да вдигнеш преградите си. — Изгледа ме намръщено. — Кажи ми, Фиц, какво си намислил за детето си? Какво образование, какво обучение? С какво ще я дариш и къде се надяваш да се омъжи?
Зяпнах го.
— Тя е бебе, Сенч!
И навярно щеше да си остане бебе завинаги. Дори да започнеше да расте и да прояви остър ум, имаше много време да мисля за такива неща. Все пак бях поразен, че изобщо не съм се замислял за това. Какво щеше да стане с нея, когато с Моли си отидехме от този свят? Особено ако се окажеше малоумна?
Сенч се обърна в стола си и бандажът под ризата му се очерта за миг. Изгледа сърдито публиката ни.
— Вие двамата нямате ли уроци за учене?
— Да, но… — почна Розмарин.
— Излезте — прекъсна я той властно.
Тя присви устни за миг.
— Утре — каза на Фицбдителен и момчето се опули изненадано от това колко набързо го разкарват. Присви се в поклон, обърна се към нас и спря, явно объркан как точно да се сбогува с нас.
Кимнах му учтиво и казах:
— Надявам се да не те видя отново скоро, Фицбдителен.
— И аз, сър — отвърна той и замръзна, смутен да не би да е проявил грубост.
Изниза се от стаята, а лейди Розмарин въздъхна раздразнено и го последва с малко повече достойнство. Сенч не проговори, докато не се отдалечиха достатъчно по скритото стълбище, след което се обърна към мен.
— Признай го. Изобщо не си помислял за бъдещето ѝ.
— Не съм. Защото дори не осъзнах, че Моли наистина е бременна. Но сега, след като Пчеличка се роди…
— Пчеличка. Чудесно име! Тя ще живее ли? Заяква ли? — Беше неумолим.
Помълчах.
— Тя е мъничка, Сенч. И Моли казва, че не прави нещата, които би трябвало вече да прави. Но се храни добре и спи, и понякога плаче. Освен че е толкова малка и че не си вдига главата, нито се обръща все още, не виждам нищо нередно…