— Ще трябва да поговоря с Моли за това.
Той ме изгледа косо.
— Какво ще ѝ кажеш?
Прехапах устна.
— Истината. Че е копеле като мен, че рано или късно ще има трудности заради това, вероятно животозастрашаващи трудности. Че е добре образован и че ще е добър учител за малкото ни момиченце.
— Истината с дупки в нея — поправи ме Сенч.
— Какви дупки?
— Да де. Какви дупки — съгласи се сухо Сенч. — Не е нужно да говориш с нея все още. Имаме години, подозирам, преди да се наложи да ти го пратя. Ще го образовам във всичко, което трябва да знае, за да бъде учител. И телохранител. Докато се подготви, знам една гледачка, която мога да ти пратя за детето. Лице като на зайче и мускули като на ковач. Не е най-умната от слугите, но като пазач е страхотна.
— Не. Благодаря. Мисля, че засега мога сам да пазя дъщеря си.
— О, Фиц. Не съм съгласен, но знам, че е безполезно да споря с теб. С Ридъл се съгласихме, че ти трябват войници, но ти не искаше да чуеш. Колко пъти съм предлагал да вземеш един от калфите ни в Умение във Върбов лес, за да могат съобщенията да се предават бързо дори в твое отсъствие? Трябва да имаш свой човек, да ти пази гърба и да общува със слугите. И да ти донася новините, които иначе не би чул за имението си. — Размърда се в стола си и старото дърво изскърца под него. — Добре. Късно е. Или е рано, зависи на коя част от деня наблягаш за работа. Все едно, отивам да си лягам. — Подръпна крадешком горния ръб на пояса си. Подозирах, че се врязва в корема му. След това се надигна и махна вяло към леглото. — Можеш да спиш тук, ако искаш. Не мисля, че Розмарин изобщо използва това легло. Просто обича да прави нещата хубави, когато може.
— Може.
За моя изненада осъзнах, че гневът ми се е стопил. Познавах Сенч. Изобщо не беше искал да нарани Пчеличка. Може би беше целил единствено да провокира това мое гостуване. Може би му липсвах повече, отколкото бях осъзнавал. И може би трябваше да се съобразя с някои от съветите му…
Той кимна.
— Ще кажа на Фицбдителен да ти донесе храна. Опознай го, Фиц. Той е добро момче. Послушен е и гори от желание да угоди. Не е какъвто беше ти.
Покашлях се и попитах:
— Да не би да ставаш мекосърдечен на старини?
Той поклати глава.
— Не. Практичен. Трябва да го заделя настрана, за да можем с Розмарин да намерим по-подходящ чирак. Знае твърде много за вътрешните ни дела, та просто да го освободя. Трябва да го поставя някъде, където да е в безопасност.
— Той да е в безопасност, или ти?
Той се подсмихна.
— Същото е, не разбираш ли? Хора, които са опасни за мен, рядко процъфтяват дълго.
Усмивката, която ми хвърли, бе крива и тъжна. Разбрах дилемата му по-ясно, когато ми върна полупразната чаша.
Направих предложението си кротко.
— Започни да го изваждаш от кръга си, Сенч. По-малко време с теб или с Розмарин, повече време с писарите и с менестрелите. Не можеш да го накараш да забрави каквото е видял и каквото знае, но можеш да намалиш важността му. Направи го благодарен. И когато не можеш повече да го държиш тук, прати го при мен. Аз ще ти го пазя.
Постарах се да не мисля на какво се бях съгласил току-що. Това не беше обещание, което щеше да продължи повече от година-две. Докато Фицбдителен беше жив и помнеше тайните ходове на замъка Бъкип, щях да съм отговорен да остава верен на Пророците. Верен. Или мъртъв. Сенч току-що ми беше прехвърлил една мръсна задача, която не искаше да изпълни лично. Отпих от виното, за да отмия горчивината в гърлото си.
— Сигурен ли си, че не можеш да го накараш да забрави?
Това ме сепна и върна вниманието ми към стареца.
— Какво имаш предвид?
— Че все още дешифрираме старите ръкописи за Умението. Те намекват, че можеш да накараш човек, ами, да промени мисленето си за някои неща.
Това ме стъписа и онемях изумен. Да можеш да накараш човек да забрави нещо — каква ужасяваща сила! Едва си поех дъх.
— Това подейства добре, когато баща ми реши да накара Майстора на Умението Гален да забрави неприязънта си към него и да го заобича. Омразата му обаче не изчезна и той просто си намери друг обект. Доколкото помня, това бях аз.
За малко да ме убие.
— Баща ти нямаше предимството на пълно обучение в Умението. Съмнявам се, че и Гален го имаше. Толкова много е загубено, Фиц! Толкова много. Работя над ръкописите почти всяка вечер, но не е същото като да си обучаван от вещ Майстор на Умението. Тежко е да правиш изводи какво имат предвид. Не върви толкова бързо, колкото бих желал. Копривка няма време да ми помага. Информацията, която съдържат ръкописите, не може да се споделя с когото и да е, а крехкостта на самите свитъци е друг проблем. Самият аз имам много по-малко време за среднощни занимания, отколкото някога. Тъй че свитъците са занемарени, а с тях — кой знае какви тайни?