Резултатът е, че Лант вече осъзнава, че е непригоден за тази професия. За моя изненада каза, че няма нищо против, ако не може да бъде мой чирак, стига да не загуби приятелството ми! И тъй, за да улесня прехода му, мисля да го задържа в Бъкип за още известно време. Ще се погрижа да получи достатъчно образование, за да бъде домашен учител, и оръжейна тренировка, подходяща за ролята му на телохранител.
Само на теб ще призная, че съм дълбоко разочарован от него. Толкова сигурен бях, че съм намерил достоен наследник. За щастие, намери се втори кандидат и обучението ѝ започна. Като че ли показва дарба, но така беше и с Лант. Ще видим. Казвам ти, разбира се, всичко това с най-голямо доверие в дискретността ти. Странно, след като те учех никога да не доверяваш такива неща на хартия, сега това е единственият начин да съм сигурен, че никой друг от котерията ни няма да е в течение на мислите ми. Как се променят времената!
О, тези неща, които откриваме, и нещата, които научаваме твърде късно. Още по-зле е с тайните, които не са тайни, скърбите, с които живеем, ала не си ги признаваме един на друг.
Пчеличка не беше детето, за което се бяхме надявали. Криех разочарованието си от Моли и мисля, че тя правеше същото спрямо мен. Месеците се точеха бавно, а после и годината се изтъркаля, а виждах много малко промяна в способностите на дъщеря ни. Това състаряваше Моли, отразяваше се и на тялото ѝ, и на духа, след като не позволяваше на никой друг да се грижи за детето и сдържаше нарастващата си скръб. Исках да ѝ помогна, но детето явно отбягваше досега ми. За известно време потънах в униние, загубих апетит и воля да правя каквото и да било. Дните ми сякаш винаги свършваха със силно главоболие и киселини в корема. Будех се нощем и не можех да заспя отново, от тревога за детето. Бебето ни си оставаше бебе, малко и пасивно. Нетърпението на Сенч да планира образованието на Пчеличка и евентуалния ѝ брак се превърна в горчиво-сладък спомен. Някога бе имало време, когато можехме да се надяваме на такива неща. Но отминаващата година ни отне всички мечти.
Не помня на колко беше Пчеличка първия път, когато Моли се прекърши и заплака в прегръдката ми.
— Съжалявам, толкова, толкова съжалявам — каза и ми отне малко време докато проумея, че обвинява себе си за малоумното ни дете. — Бях прекалено стара — изхлипа тя през сълзи. — Тя никога няма да се оправи. Никога, никога.
— Хайде да не бързаме — казах ѝ със спокойствие, каквото не изпитвах. Защо бяхме крили страховете си един от друг? Може би защото споделянето им, както сега, ги правеше по-реални. Опитах се да ги отхвърля. — Тя е здрава — казах на Моли, докато тя хлипаше в ръцете ми. Наведох се и зашепнах до ухото ѝ. — Храни се добре. Спи. Кожата ѝ е гладка, очите ѝ са ясни. Малка е и може да е бавна в правенето на някои неща, но ще порасне и…
— Спри — помоли ме тя глухо. — Спри, Фиц. — Отдръпна от мен и ме погледна в очите. Косата ѝ бе полепнала по мокрото лице като вдовишко було. Подсмръкна. — Преструването няма да промени нищо. Тя е недоносче. И не просто малоумна, а телесно слаба. Не се обръща, не може да си вдигне главата. Не се и опитва дори. Само лежи в люлката си и зяпа. И почти не плаче.
И какво можех да отвърна на това? Моли беше родила седем здрави деца. А за мен Пчеличка беше първото бебе в живота ми.
— Наистина ли е толкова различна от това, което трябва да бъде? — попитах безпомощно.
Моли кимна унило, после каза:
— И винаги ще бъде.
— Но тя е наша — възразих тихо. — Нашата Пчеличка. Може би е това, което трябва да е.
Не помня как очаквах да ми отвърне. Знаех обаче, че не го заслужавам, когато тя внезапно изхлипа, прегърна ме и попита тихо в гърдите ми:
— Значи не си разочарован и засрамен от нея? Можеш все още да я обичаш? Все още ме обичаш?
— Разбира се. Разбира се. Винаги.
И макар да я бях утешил неволно, а не преднамерено, се зарадвах, че го направих.
Все пак бяхме отворили врата, която не можеше да се затвори. След като бяхме признали, че момиченцето ни най-вероятно ще си остане такова, каквото е, трябваше да говорим за това. Все пак не го обсъждахме пред слугите, нито посред бял ден, а нощем, в леглото ни, докато детето, което толкова ни нараняваше, спеше до нас в люлката си. Защото макар да можехме да го признаем, не можехме да го приемем. Млякото на Моли започна да спира и тя се опитваше да склони Пчеличка да пийне краве мляко, а след това козе, но с много малък успех.