Копривка скри лице в шепите си и заплака. И аз разбрах, че скърби за сестрата, която си беше представяла, точно както аз все още копнеех за съвършеното малко момиченце, за което бях мечтал, че ще имаме. Нямах никакво утешение и за двама ни и си тръгнах мълчаливо.
От раждането си Пчеличка беше винаги с Моли и понякога се чудех дали тя не се бои да я остави сама. Когато Моли тръгнеше по обичайните си задачи, от надзираването на слугите до работата с кошерите и правенето на свещи, задачи, които като че ли все още ѝ доставяха удоволствие, Пчеличка беше винаги с нея, гледаше и слушаше. Сега, след като детето вече издаваше звуци, Моли удвои усилията си с него. Не му говореше напевно, по бебешки, както бях чувал да правят някои слуги в редките случаи, когато заговореха на Пчеличка. Вместо това усърдно обясняваше всеки аспект от работата си, сякаш на Пчеличка можеше един ден да ѝ дотрябва да знае как да опуши кошер или да направи свещи, или да излъска сребро, или да оправи легло. А Пчеличка глуповато повтаряше, вглеждаше се съсредоточено в това, което ѝ показваха, и отвръщаше на Моли с неясното си бърборене. Най-изнервящото ми преживяване беше, когато един летен ден отидох да потърся Моли и я заварих да се занимава с кошерите. През годините ни заедно бях свикнал със спокойното ѝ приемане, че пчелите може да покрият ръцете ѝ, докато се грижи за тях. Това, което не очаквах да видя, беше стоящата до майка си Пчеличка, с ведро в ръцете и цялата покрита с пчели. Детето се усмихваше блажено, очите му бяха почти затворени. От време на време се кикотеше и се въртеше лекичко, сякаш мъхестите насекоми я гъделичкаха приятелски.
— Моли — казах тихо, с предупредителен тон. Тя беше толкова увлечена в работата си, че не бях сигурен дали е видяла какво става с детето ни.
Моли се обърна бавно, залисана с бръмчащите си подопечни.
— Детето — казах с тревога. — Пчелите са го накацали цялото.
Моли погледна зад себе си. На лицето ѝ се появи усмивка.
— Пчеличке! Грижиш ли се за кошерите с мен?
Малката ни дъщеря вдигна очи към нея и избърбори нещо. Моли се засмя.
— Тя е добре, скъпи. Изобщо не е уплашена.
Но аз бях.
— Пчеличке. Отдръпни се. Хайде, ела при тате — подканих я. Тя се обърна и погледна покрай мен. Никога не ме поглеждаше в очите. Избърбори отново нещо на майка си.
— Добре е, скъпи. Казва, че си разтревожен, защото не познаваш пчелите като нея и мен. Върви си. Ние ще свършим скоро.
Тъй че ги оставих и прекарах един тревожен ден в кабинета си. Чудех се дали детето ми е надарено с Осезанието и дали е възможно дете с Осезание да се обвърже с пчелен кошер. Не ставай глупав, изсумтя вълкът в мен. И настоя, че ако е така, е щял да го усети. Можех само да се надявам, че е прав.
Отмина още година, а Пчеличка растеше все така бавно. Животът ни се промени, защото Моли съсредоточи времето си върху дъщеря ни, а аз ги наблюдавах и се възхищавах от това, което си споделяха. Когато Пчеличка стана на седем, беше истинска помагачка на майка си, вярно, по своя глуповат начин. Виждах, че Моли вече усеща бремето на годините. Пчеличка можеше да вдигне каквото Моли е изпуснала, можеше да набере билките, които Моли ѝ посочеше, или да ѝ донесе неща от най-ниските рафтове в стаята за шиене.
Приличаше на малко пекси, когато вървеше след майка си и ѝ помагаше в дреболиите. Моли беше боядисала най-меката вълна в най-ярките цветове, които можеше да сътвори, колкото за да зарадва Пчеличка, толкова и за да я виждаме лесно във високата трева на ливадите. Не беше по-висока от кръста на майка си, когато беше на седем. Светлосините ѝ очи и русите вежди ѝ придаваха вечно изненадано изражение, а рошавата ѝ къдрава коса го подсилваше. Косата ѝ се вееше на упорити кичури при най-малкия полъх и растеше толкова бавно, че Моли се притесняваше дали изобщо някога ще заприлича на момиче. После, когато все пак стигна до раменете ѝ на буен облак от тънки къдрици, Моли я среса и я сплете на дълга опашка до гърба. Дойдоха да ми я покажат. Малкото ми момиче беше облечено в простичка жълта туника и зелени гамаши като онези, които двамата с Моли носехме като деца. Усмихнах се, като я видях, и казах:
— Това е най-малкият воин, който съм виждал!