Защото войниците на Бъкип носеха косите си на опашки. Пчеличка ме изненада, като изгука от радост.
И тъй, дните и годините отминаваха. Моли извличаше огромно удоволствие от общуването си със странното ни дете, а аз — удовлетворение от това, че е щастлива. Въпреки годините си Моли лудееше като дете с Пчеличка, сграбчваше я и я подхвърляше високо, или я гонеше безразсъдно през цветните и билкови лехи в градината на Търпение. Кръжаха и кръжаха, докато Моли се задъхаше и закашляше, останала без дъх. Пчеличка спираше веднага щом Моли спреше, заставаше до майка си и я гледаше отдолу с обич и загриженост. Имаше моменти, в които жадувах да се включа, да скачам и да гоня кутрето си, да я затъркалям по тревата и да чуя смеха ѝ. Но знаех, че няма да получа такъв отклик от нея.
Защото въпреки уверенията на Моли, че детето ни не изпитва неприязън към мен, Пчеличка си оставаше отчуждена от мен. Рядко се приближаваше на повече от ръка разстояние, а ако седнех близо до нея да погледам малкото ѝ плетиво, винаги присвиваше рамене и се извръщаше. Рядко ме поглеждаше в очите. В няколко случая, когато заспеше до Моли в стола ѝ, я вдигах и се опитвах да я отнеса до леглото ѝ. Но при допира ми, будна или заспала, тя се стягаше и се извиваше като бореща се риба, издърпваше се от мен. Беше борба, докато не я пусна на пода или на земята. Накрая спрях да я пипам. Мисля, че Моли беше облекчена, когато се примирих с това желание на Пчеличка.
Тъй че Моли се грижеше за личните ѝ потребности. Учеше детето да се поддържа чисто и да подрежда стаята си, доколкото можеше да го направи едно толкова малко човече. Моли беше поръчала да ѝ направят малко легло и постеля за него. Изискваше от Пчеличка да държи играчките си подредени и да прави сама всичките си лични неща, все едно че беше селско дете. Това одобрявах.
Учеше я да бере гъби, плодове и билки, които не можехме да отглеждаме в градините си. В градините и оранжериите често ги намирах заедно да чистят от листата гъсеници или да берат билки за сушене. Минавах покрай стаята на Моли и виждах Пчеличка да седи там, изпънала фитил, докато Моли внимателно топеше восъка за свещи. Там извличаха златистия мед от питите и го прибираха в гърненца.
Съвършена двойка бяха, Моли и Пчеличка. Хрумна ми, че макар Пчеличка да не беше детето, което бях мечтал, че ще имаме, е идеална за Моли. Беше изключително предана на майка си, следеше напрегнато всяка промяна в изражението ѝ. Макар да ме изключваха от своята близост, се стараех да не издавам негодуванието си. Моли заслужаваше радостта, която получаваше от това дете.
Тъй че се примирявах да кръжа по краищата на техния свят — нощна пеперуда, кацнала на прозореца и надничаща вътре в топлото и светлото. Бавно започнах да изоставям личния си кабинет и вместо това да взимам работата си по преводите в стаята, където се беше родила Пчеличка. Когато тя стана на седем, прекарвах почти всяка вечер в топлата и светла стая. Меко блещукащите свещи на Моли ухаеха на пирен и лавандула, градински чай или роза, според настроението ѝ. Двете с Пчеличка плетяха и Моли пееше тихичко старите учебни песни за билки, пчели, гъби и цветя.
Бях се залисал над работата си една вечер, огънят пращеше тихо, а Моли тананикаше над някакво везмо по деколтето на една малка червена нощница за Пчеличка, когато усетих, че дъщеря ми е оставила подреждането на кълбата прежда за майка си и се е приближила до масата ми. Внимавах да не я поглеждам. Беше все едно, че колибри кръжеше край мен. Не можех да си спомня някога сама да се е доближавала до мен. Страхувах се, че ако се обърна, ще избяга. Така че продължих усърдно да копирам една стара илюстрация за свойствата на кучешкото грозде и сродните му растения. Твърдеше се, че един от видовете, който растял в пустинните райони, раждал червен плод, който бил ядлив. Бях скептичен към подобно твърдение за такова отровно растение, но въпреки това бях преписал текста и влагах цялото си старание да възпроизведа илюстрацията — звездообразни цветове и висящ плод. Бях започнал да запълвам цветчетата с жълто мастило. Това, предположих, беше довело Пчеличка до рамото ми. Слушах я как диша с отворена уста и усетих, че Моли е спряла да тананика. Нямаше нужда да обръщам глава, за да знам, че наблюдава детето ни с толкова любопитство, колкото изпитвах и аз.
Ръчичка докосна ръба на масата и запълзя бавно към края на страницата, над която работех. Престорих се, че не съм го забелязал. Топнах отново четката и добавих още едно жълто венчелистче. Тихо като гърне, къкрещо над огнището, Пчеличка промърмори нещо.
— Жълто — казах все едно, че бях Моли, преструвайки се, че разбирам мислите ѝ. — Рисувам цветчета с жълто.