Онази нощ, в леглото, с топлата Моли до мен, имах рядкото удоволствие да се пресегна с Умението и да вдигна Сенч от сън. Какво? — попита той недоволно.
Помниш ли свитъците за билки от онзи търговец от Островите на подправките, които отделихме настрана като надхвърлящи умението ми да копирам? Онези, опърпаните, които може да са от Праотците?
Разбира се. Какво има?
Изпрати ми ги. И хартия също. А, и комплект четки от заешки косъм. И имаш ли малко от онова пурпурно мастило от Островите на подправките?
Знаеш ли колко струват тези неща, момче?
Да. И знам, че можеш да си го позволиш, ако се използва добре. Прати ми две шишенца.
Усмихнах се и затворих ума си за градушката от въпроси. Още трополяха по стените ми, докато потъвах в сън.
10.
Собственият ми глас
Това е сънят, който най обичам. Опитвала съм се да го накарам да се върне, но той не иска.
Два вълка тичат.
Това е всичко. Тичат на лунна светлина по гол склон и после в дъбова гора. Храстите под дърветата са рехави и те не забавят. Не са на лов. Просто тичат за удоволствие. Не дължат нищо на никого. Нямат никаква цел, никакви задължения и никакъв крал. Имат нощта и тичат — и това им стига.
Копнея да съм толкова цяла.
Развързах езика си, когато бях на осем. Помня онзи ден много ясно. Брат ми Хеп, който ми беше повече като чичо, ни беше дошъл на гости. Подаръкът му не беше малка свирка или наниз мъниста, или такива простички неща, които ми беше носил при предишните си гостувания. Този път ми донесе мек пакет, увит в груба кафява тъкан. Сложи го в скута ми и когато седнах и го загледах, без да знам какво да направя, майка ми извади малкия нож от колана си, сряза връвта, която го стягаше, и го разви.
Вътре имаше розова блузка, елече от дантела и няколко пласта розови поли! Никога не бях имала такива дрехи. Бяха от Бинград, каза той на мама, докато тя нежно докосваше изящната дантела. Ръкавите бяха дълги и бухнали, а полите лежаха на подложка от фусти и бяха обшити с розова дантела. Майка ми ги вдигна и като по чудо се оказаха точната големина.
На другата сутрин мама ми помогна да ги облека и затаи дъх, след като накрая върза поясчето. После ме накара да постоя неподвижно уморително дълго, докато решеше непокорната ми коса. Когато слязохме на закуска, отвори вратата и ме подкани да вляза все едно съм кралицата. Татко повдигна вежди в изумление, а Хеп подвикна възторжено. Ядох закуската си много внимателно — търпях жуленето на дантелата и внимавах да не натопя ръкавите си в чинията. Понесох храбро тежестта на дрехите, когато застанахме пред имението и пожелахме на Хеп приятно пътуване. Загрижена за великолепието си, минах внимателно през градините зад кухнята и се настаних на една пейка там. Чувствах се много величествено. Нагласих розовите поли и пригладих косата си, а когато Елм и Лея излязоха от кухните с ведра с обелки от зеленчуци, им се усмихнах.
Лея извърна очи притеснено, а Елм ми се изплези. Сърцето ми изстина. Бях предполагала, глупаво, че такива красиви дрехи може да спечелят уважението им. Няколко пъти бях чувала, а Елм нарочно го казваше така, че да го чуя, че съм „облечена като момче на касапин“, докато носех обичайните си туника и гамаши. След като ме подминаха, поседях още малко, за да обмисля случилото се. После слънцето се скри зад купчина ниски облаци и изведнъж усетих, че не мога да търпя повече жуленето от високата дантелена яка.
Потърсих мама и я заварих да топи восък. Застанах пред нея и повдигнах розовите си поли и фусти.
— Много са тежки.
Тя ме заведе в стаята ми и ми помогна да се преоблека в гамаши в тъмнозелено, туника в по-светло зелено и в меките ми ботуши. Бях взела решение. Бях разбрала какво трябва да направя.
Винаги си бях давала сметка, че във Върбов лес има други деца. През първите пет години от живота ми бях толкова привързана към мама и толкова малка, че имах много малко вземане-даване с тях. Виждах ги мимоходом, докато майка ми ме носеше през кухните или докато щапуках по петите ѝ по коридорите. Бяха синовете и дъщерите на слугите, родени за да са част от Върбов лес, и растяха редом с мен, макар и да израстваха много по-бързо от мен. Някои бяха достатъчно големи, за да им възлагат задачи, като миячките в кухните, Елм и Лея, и кухненското ратайче Тафи. Знаех, че има деца, които помагат в птичарника, с овцете и в конюшните, но тях виждах рядко. Имаше също и бебета и малки деца, които бяха и твърде малки, за да им се възлага работа, и твърде невръстни, за да се отделят от майките си. Някои от тях бяха с моя ръст, но бяха прекалено малки, за да привличат интереса ми. Елм беше с година по-голяма от мен, а Лея — с година по-малка, но и двете бяха с една глава по-високи. Бяха отраснали в складовете и кухните на Върбов лес и споделяха мненията на майките си за мен. Когато бях на пет, показваха към мен жалостива търпимост.