— Внимателно! — изсъска Тека. — Почти стигнахме!
— А ти няма ли?…
— Да не съм луд! Те ще ме убият. Тръгни по този тунел направо и ще стигнеш при тях. Сега ми дай копието си.
— Но…
— Няма от какво да се боиш. Ето ти пропуска — той потупа попискващия Шрик. — Дай ми копието и си отивам.
Уини бавно протегна оръжието. Тека мълчаливо го взе и бързо си тръгна. Размитата сива фигура се стопи в тъжния полумрак на тунела. Тя изведнъж се почувствува самотна и й стана страшно. Но път назад нямаше. Много бавно и внимателно тя продължи.
Когато се нахвърлиха върху нея, тя завика.
Вече от много удари на сърцето усещаше присъствието им, отвратителни същества, по-чужди дори от Великаните, постепенно я обкръжаваха. Няколко пъти тя ги викаше, уверяваше ги, че е дошла с мир, че тя е майка на Неистински. Но й отговаряше само ехото и то бързо заглъхваше в меките стени. И тишината, която не беше тишина, започна да й се струва зловеща.
Промъкващият се ужас се стовари върху нея внезапно. Тя се бореше отчаяно, но противникът беше по-силен. Измъкваха й от ръцете викащия диво Шрик. Гъвкавите ръце, кой знае защо те бяха повече от нападателите, обвързаха като с лиани крайниците й. Нямаше повече сили да се съпротивлява. Уини се опита да разгледа нападателите, но завика отново. Стори й се, че целият ужас на детските й сънища се е въплътил в тези страшилища, в тези оживели химери. Силен удар едва не й извади очите и я спаси от лудостта.
Меки лепкави ръце почти загрижено преминаха по тялото й.
— Тя е Неистинска — произнесе някой.
У нея пламна искрица надежда.
— А детето?
— Двойноопашатата роди неотдавна. Тя ще го кърми.
И докато върхът на чуждото копие търсеше да прониже гърлото й, Уини успя да съжали тъжно за познатия уютен свят, който бе изоставила. Тя не мислеше за своя живот — отдавна го бе пожертвувала за сина си, още щом се възпротиви на Стерет, — не за него съжаляваше, а за Шрик, който, вместо чиста смърт от Племето си, трябваше да живее сред тези гнусни и мръсни чудовища. После последва остра болка — не толкова от физическата рана, колкото от чувството за пълна безпомощност, и мракът, който тя бе обичала толкова много, я прегърна завинаги.
Неокосмения, наречен при раждането си Шрик, пазач на тунела, мъж от Племето на Новите Хора, нетърпеливо подскачаше от крак на крак. Отдавна трябваше да го смени Дългокосия. Много удари на сърцето преминаха, откакто звуците отвъд Преградата му подсказаха, че Великанът в Мястото-където-има-малко-светлина е сменен от друг. Непонятно му бе какво правят там Великаните, но Новите Хора уловиха странна закономерност в действията им и започнаха по нея да измерват и своето време.
Изведнъж Неокосмения замря и стисна здраво копието си. От тунела, водещ към владенията на Тека, се разнесоха почти недоловими сътресения на въздуха. Това би могло да бъде някой Неистински, който да носи дете, което ще стане един от Новите Хора, но можеше да бъде и нападение. Но някакъв неясен образ внезапно възникна в мозъка му и не съответствуваше на нито едно от двете предположения. Бе готов да се закълне, че образът се появи против волята му. Той се притисна с всички сили към меката стена на тунела и вече смътно различаваше пришълеца — самотна малка фигура, която безшумно се плъзгаше от една сянка към друга. Миризмата му подсказа, че това е жена и с нея няма дете. Напрегна се и се приготви да нападне непознатата.
За негово учудване тя се спря.
— Идвам с мир — каза тя. — Аз съм една от вас. Аз… — тук тя замълча за известно време — съм една от Новите Хора.
Неокосмения не отговори и не се издаде с движение. Тази жена може да има много остро зрение, но съвсем не е вероятно да има и подобно обоняние. Нима усети миризмата му? Но тогава… откъде тя знаеше името, с което се наричаха? За останалия свят те са Неистински и ако непознатата ги бе нарекла така, то тя бе обречена.
— Ти си удивен, нали? — отново се раздаде гласът й. — Защо ви наричам правилно? В моето Племе ме наричат Неистинска…
— Тогава — тържествуващо произнесе Неокосмения, — как ти позволиха да живееш?
— Ела при мен! Не, преди това остави копието. Сега идвай!
Неокосмения заби копието си в стената на тунела. После бавно, почти обхванат от страх, се отправи към очакващата го жена. Сега можеше да я разгледа по-добре. Тя му се стори същата като бягащите майки на Неистинските, каквито не един път беше довършвал. Тялото й бе пропорционално и покрито с тънка копринена козина. Изящната й глава имаше правилна форма. Физически тя бе толкова нормална, че изглеждаше направо отвратително.