Мики Спилейн
Убиецът
На Джейн с любов
1
Някои дни висят над Манхатън като огромни невидими клещи, които бавно стискат града, докато стане невъзможно да дишаш. Глух тътен на гръмотевица отекна в пещерата на Пето Авеню и аз погледнах нагоре, където започваше небето от седемдесет и първия етаж на Емпайър Стейт Билдинг. Подуших дъжда. Беше от онези, които увисват над редиците бетонни небостъргачи, докато се просмучат с прах и остатъци, и когато слязат долу, вече изобщо не са дъжд, а потта на града.
Стигнах до моя ъгъл, пресякох при светофара и се гмурнах в партерната аркада на сградата, в която беше кантората ми. Рядко си правех труда да идвам тук в събота, но клиентът ми не можеше да дойде в друго време освен този следобед, а от думите на Велда разбрах, че той представляваше доста голям интерес.
Още двама души чакаха асансьора — един архитект от надстройката на сградата и едно момче за поръчки от магазина за доставки по домовете от същата улица. И двамата изглеждаха отегчени и изнервени. И на тях денят им беше крив. Асансьорът дойде, влязохме в него, натиснах своето копче и го закарах до осмия етаж.
В делничен ден коридорът щеше да е препълнен с подранила за обяд тълпа, но сега пустотата му придаваше мрачна тайнственост — сякаш бях престъпник и скрити очи ме следяха. Само дето бях там сам и единственият признак на живот беше светлината, която проникваше изпод вратата на кабинета ми.
Завъртях бравата, отворих и застинах за миг, защото нещо не беше наред, дяволски сигурно не беше наред, а мъртвата тишина беше гръмка като див писък. Имах четирийсет и пет калибров револвер в ръката си, свих се и се притиснах към стената, като се ослушвах, чаках, бдях.
Велда не беше на бюрото си. Джобният й бележник беше там, а една картонена чашка за кафе се бе разляла и изцапала пачка хартия преди да падне на пода. Не трябваше да отида далече, за да видя тялото й сгърчено до стената и половината й лице покрито със съсирена кръв, която струеше изпод косата.
Вратата към кабинета ми беше полуотворена и там все още имаше някой, седнал зад бюрото ми. Виждаше се част от горната половина на ръката му. Не можех да действам разумно. Връхлетях през вратата в сляп бяс, готов да пръсна на кървави парчета някого… и спрях без дъх, защото това вече беше направено.
Човекът, който седеше там, беше завързан за стола ми, тялото му бе неподвижно. Широката ивица лейкопласт през устата му го беше лишила и от глас, но целият ужас на станалото все още присъстваше в мъртвите му изцъклени очи, вторачени в ръце, чиито пръсти бяха отрязани до първото кокалче и лежаха акуратно подредени на бюрото. Около дузина разрези с нож бяха отворили кожата на лицето и гърдите му и дрехите му представляваха наквасена маса съсирена кръв.
Но предметът, причинил смъртта му, бе шишът, на който държах квитанциите за разходите си. Някой ги бе измъкнал от петнайсетсантиметровия стоманен пирон, беше го наместил точно в средата на челото му и го бе забил с бронзовото преспапие, което притискаше папките ми. Убиецът беше оставил бележка, но не спрях да я прочета.
Пулсът на Велда бе слаб, но го имаше, и когато повдигнах косата й, видях огромен хематом над ухото й с широко разцепена кожа от страшната подутина под него. Дишането й беше плитко и признаците на живот в нея бяха съвсем слаби. Грабнах палтото й от закачалката, обвих го около нея, изправих се и се насилих да прогоня гнева си, след това намерих номера в телефонния указател и го избрах.
Сестрата каза:
— Кабинетът на доктор Рийди.
— Мег, тук е Майк Хамър. Бърк там ли е?
— Да, но…
— Слушай, повикай линейка с носилка и накарай Бърк да дойде веднага. Велда е тежко ранена.
— Злополука?
— Не. Нападната е. Някой се е опитал да й разбие черепа.
Докато набираше, тя поръча:
— Не я помръдвай. Веднага ще пратя доктор. Пази я на топло и…
Затворих насред изречението.
Пат Чеймбърс не беше вкъщи, но телефонният му секретар заяви, че е на работа. В номератора се обади един сержант, взе името ми, свърза ме и когато Пат каза „Капитан Чеймбърс“, му наредих да дойде в кантората ми с чувал за трупове. Не можех да губя време за обяснения, когато Велда може би умираше до мен.
Вях безпомощен, неспособен да направя друго освен да коленича, да държа ръката й и да й говоря. Кожата й бе студена и влажна, пулсът отслабваше. Безсилието, което изпитвах, беше като в сънищата, когато се опитваш да избягаш от нещо ужасно, което те преследва, но не можеш да тичаш достатъчно бързо. А сега трябваше да стоя тук и да гледам как Велда се разделя с живота, докато някакво копеле навън непрекъснато се отдалечаваше все повече и повече.