— Още ли са наоколо?
— До преди час бяха.
— Ще си отварям очите.
— Защо не си провериш кабинета? Тези типове са способни на всичко за една снимка.
В списъка имаше четирима, които биха могли да видят някой да влиза в кабинета ми. За съжаление първите двама не бяха видели нищо и, както заявиха, „Немаше да им кажем на тия ченгета нищо и така и така, Майк. На теб ш’ти кажем. На тех — дръжки“.
Третото лице пристигна с нещо любопитно. Казваше се Мария Ескаланте. Сменяше пясъка в пепелниците в асансьора и беше нова в сградата. Намерих я да бърше праха от щорите в дъното на третия етаж и попитах:
— Мис Ескаланте?
Тя се обърна, видя ме и се вцепени.
— Имам зелена карта — рече почти предизвикателно. — Казах и на другите, имам зелена карта — бръкна под пуловера си и измъкна кесия, като опипваше съдържанието й. — Вижте. Ще ви я покажа — мексиканският й акцент беше много силен.
— Всичко е наред, лейди, вярвам ви. Тя се стегна при тези думи.
— Полицай ли сте?
Рядко правех това, но измъкнах собствения си портфейл и го разтворих на разрешителното си. Изглеждаше доста дяволски официално. Поклати глава. Това не беше достатъчно.
— Нека ви видя пистола.
Тя това можеше да разбере. Питах се от коя ли част на Мексико е. Разтворих сакото си и й показах моя четирийсет и пет калибров пистолет в кобура и каишите от лявата ми страна.
— Си. Вярвам. Името ми е Мария Ескаланте и живея в…
Нетърпеливо махнах с ръка.
— Не ми трябва това, Мария.
— Аз казва другите полицаи не виждам нищо. Искат да знаят за белята на етаж, ъъ… осми. Аз…
— Мария… — посегнах и взех ръката й, която трепереше. — Те са те изплашили за зелената ти карта ли?
Незабавно устата й се сви и тя едва задържа сълзите си.
— Един каза… че може да я вземе… че може би не е наред…
— Редовна ли е?
— Да. Получих я след амнистията. Сега съм законна. Ще стана гражданин на САЩ.
— Той не може да ти я вземе. Само се е опитвал да измъкне нещо от теб, разбираш ли?
След миг тя смръщи вежди, после заклати глава.
— Къде беше вчера? — попитах аз.
— Отдолу, на етаж… номер… пет. Оправях пепелниците. Работех с автоматичната метла.
— Много хора ли имаше?
— Няколко. За повечето беше свободен ден.
— Познаваш ли ги? Тя отново кимна.
— Те идват, отиват си, никой не остава след обяд. Може би четири човека.
— Помисли си за около десет часа. Видя ли някого тогава?
— Кого искате да съм видяла? Пуснах ръката й.
— Блъскам си главата. Бих искал да знам отговора.
— Един вървец е всичко.
— Какво значи вървец?
— Върви по стълбите. Асансьорът е долу дълго, а той върви. Идва до етаж пет и още върви.
— По кое време?
— Точно преди да прекъсна. Пия кафе в десет. Жестикулирах с ръцете си, като се мъчех да измъкна от нея някаква информация.
— Как изглеждаше?
Последва само неопределено свиване на рамене.
— Помисли!
Тя погледна към тавана за няколко секунди.
— Беше голям мъж. Носеше шапка.
Чаках. Тя поклати глава. Нямаше какво повече да добави.
— Той видя ли те?
— Аз не видях неговото лице, значи и той не видял моето — рязко каза тя.
— Много голям ли беше? — попитах. — Или средно голям?
Тя отново сви рамене.
— Носеше палто. Като за дъжда.
ИЛИ за да го облече след убийството и да скрие всякакви кървави петна.
— Носеше ли нещо? Поредно свиване на рамене.
— Спомена ли за него на другите полицаи?
В очите й отново се мярна проблясък на страх.
— Аз… Те ме направиха изплашена и не можах да мисля да им кажа. Смятате ли, че…
— Забрави това, Мария. Изобщо няма за какво да се страхуваш. Просто бъди добра гражданка на САЩ, окей? — леко й се усмихнах.
— Си, си, много окей — рече тя.
И вече имах „вървец“. Беше голям. Носеше шлифер и шапка. В близките блокове имаше поне хиляда души, отговарящи на това описание, но все пак беше някакво начало.
Имаше още нещо, което пасваше на описанието. Носел е някакъв вид пръчка, но по-вероятно е било професионална палка. Имал е нож, който е бил наточен като бръснарско ножче. Трябвало е да е функционален, достатъчно малък, за да се носи незабелязано, но и достатъчно голям, за да работи ефикасно. Би могъл да е с едно или много остриета. Спрях се на стандартен джобен нож с десетсантиметрово главно острие и възможно друго по-малко на обратния край. Би могъл да има и пистолет, но момчетата, които предпочитат хладното оръжие, изглежда не използват пистолети.
Онзи се е погрижил за въоръжението си.
Личният му профил изглеждаше доста гадно. Не е имал никакви угризения относно убийството на жена. Не е изпитвал отвращение към изтезаването на жертвата. Можел е да убива с абсолютна лекота и очевидно е получавал голямо удоволствие от уродливия акт на убийството. Беше целенасочен убиец и май че е действал като посредствен отмъстител.