На мъдрото му старо лице се появи разбиращо изражение. Той се наведе напред и опря брада на ръцете си.
— Нещо не върви ли?
— Нещо намирисва странно.
— Както някога?
Кимнах и очите ми се присвиха.
— Не ми харесва, приятелю. Мислех, че това „някога“ си е отишло завинаги.
— Схванах ли работата?
— Защо не? — рекох.
— Отваряй си очите с прекрасната дама от Областната прокуратура. Въпреки че всъщност бих искал двамата с нея да се оплетете, да стане една истинска ситуация „целуни и убий“.
— Хиляди благодарности.
— Няма защо.
Взех чека му на излизане.
— Можеш да оставиш бакшиша — подхвърлих му аз.
3
Бърк пожела Велда да остане на спокойствие възможно най-дълго време, така че отидох в болницата чак в осем часа. Пихме кафе в приемната и го попитах как е тя.
— Имала е късмет. Вероятно е била на телефона и е преместила цялата си коса на една страна, докато е говорела…
— Има този навик — прекъснах го аз.
— Както и да е, вече е будна и спокойна.
— Каза ли ти нещо?
Той сложи пет лъжички захар в кафето си и го разбърка.
— Падам си по след като — обясни. — Не, нищо не ми е казала с изключение на „Здравей“ и обикновеното „Къде съм?“, но доста добре съзнава какво става.
— Мога ли да говоря с нея?
— Кротко, Майк, кротко и не дълго. Никакво вълнение.
— Колко ще стои тук?
— Най-малко още два дни. Ако беше просто зашеметяващ удар, щеше вече да си е вкъщи, но някой се е опитал да я убие.
Благодарих му и не си довърших кафето. Разбрах защо Бърк слагаше толкова много захар.
Пат се беше обадил и ченгето на вратата погледна личната ми карта и ме пусна вътре. Стаята беше в дълбок мрак, само малка нощна лампа на стената позволяваше да се видят очертанията на леглото и апаратите. Когато вратата се затвори с щракване, взех оставения до мивката стол с права облегалка, отидох до леглото и седнах.
Малко по малко започнах да се съвземам, ръцете ми стискаха перилата на кревата. Устните ми се разтегнаха до край и изпитах желание да ударя нещо или да разкъсам някого на парчета. Той трябваше да ми каже. Не биваше да ме остави хладнокръвно да я видя в това състояние.
Велда. Красивата, прелестна Велда. Онези дълбоки кафяви очи и пълните, сочни устни. Блестящата кестенява коса, която падаше като на паж по раменете й.
Сега лицето й от едната страна представляваше подпухнала черно-синя маска, едното й око беше напълно затворено под кръглата подутина, а другото изглеждаше като безжизнена цепнатина. Косата й беше пръсната над превързания участък и горната й устна бе двойно по-голяма от обикновено.
Сложих ръката си върху нейната и прошепнах:
— По дяволите, котенце…
Ръката й помръдна и пръстите й леко стиснаха моите.
— Ти… добре ли си? — попита тихо тя.
— Нищо ми няма, мила, добре съм. Не говори. Просто се успокой. Искам само да съм тук при теб. Това ми стига.
Поседях така при нея и след минута Велда се обади:
— Аз мога… Слушай, Майк. Моля те, кажи ми… какво стана.
Разказах й без никакви описания. Не й казах за подробностите на убийството и намекнах, че е твърдо работа на побъркан, но тя имаше собствено мнение.
Усещах пулса й под пръстите си. Беше постоянен. Ръката й отново стисна моята.
— Той влезе… много бързо. С едната ръка си криеше лицето… а… с другата замахна към мен… Аз въобще… не видях… лицето му.
Този спомен не я развълнува. Пулсът й не се промени.
— Окей, мила, достатъчно — спрях я. — Трябва наистина да си напълно спокойна известно време.
Но тя продължаваше.
— Майк…
— Какво, котенце?
— Ако полицията… разпитва…
Знаех какво мисли. В съзнанието си вече беше потърсила основания за случая и го бе пъхнала в папката за незабавни действия. Нямаше начин да я накарам да повярва историята за психопат на свобода. Твърде дълго бяхме твърде близки и сега четеше мислите ми. Искаше да ми предостави повече пространство за работа, дори ако трябваше тя да бъде мишената.
— Прави се на болна — поръчах аз.
Докато даде показания, всичко ще виси във въздуха. Беше жива, така че имаше вероятност да е видяла убиеца. Той не би си позволил да остави свидетел, но ако се опита да я премахне, сам ще се насади. Оттук нататък ще има здрава охрана на болничната й стая. Сега и убиецът ще трябва да се поизпоти.
Стори ми се, че здравият ъгъл на устата й се подръпна в слаба усмивка и отново пръстите й леко ме стиснаха.
— Внимавай — гласът й едва се чуваше и тя отново потъваше в сън. — Искам… да се върнеш.
Пръстите й се разхлабиха и ръката й се измъкна от моята. Не ме чу, когато казах: