— Аз също искам да се върнеш, бебче. Отвън ченгето ме попита:
— Как е тя?
— Оправя се.
Беше младичък. Все още имаше онзи решителен вид. Притежаваше младежката свежест, но от очите му разбрах, че е видял доста улична работа, откакто е напуснал академията.
— Капитан Чеймбърс каза ли ти за какво се отнася? — попитах.
— Само че случаят е тежък. Останалото научих от агенция „партенка“.
— Ще стане още по-лошо — предупредих го. — Не подценявай това, което правиш.
Той ми се ухили.
— Не се тревожи, Майк, още не съм преситен.
— Предстои ти, дечко.
— Между другото…
— Какво?
— Как така не са те заключили в участъка?
— Крал Артур не би ме пуснал да изляза.
— Вярно — засмя се. — Забравих, че си Черния рицар.
— Ще се грижиш за моето момиче, нали? Лицето му внезапно стана сериозно.
— Бъди спокоен, Майк.
Долу идваше новата смяна, свежи лица в бели униформи заменяха уморения взвод, който бе преживял тежката офанзива на дневното дежурство. Интернистите изглеждаха прекалено млади за лекари, но вече носеха отпечатъка на износването от професията върху лицата си. Един почти бе успял да стигне до вратата, когато скрит говорител на Агенцията по печата рязко го спря и с изражение на абсолютна умора той сви рамене и се върна вътре.
Отминах малките групи и си пробих път към външната врата. Дъждът беше спрял, но нощта бе студена и влажна — приглушаваше уличните шумове и разсейваше светлината от зданията. Нямаше пристигащи таксита, а на две преки имаше място, където спираха и чакаха клиенти. Нямах избор, така че слязох по стъпалата на улицата. Зад мен двама интернисти разговаряха, като чакаха сестра, която имаше кола, но после решиха, че са прекалено уморени да чакат и ме последваха, като минаха на отсрещния тротоар.
Нощем този квартал е натъпкан с коли, паркирани броня до броня, толкова близо, че ти се приисква да гледаш на сутринта как ли се измъкват.
Един умник имаше шейсет сантиметра пред себе си, с колела извити много настрани, така че не можеше да потегли и минавах точно покрай него като заблеян турист, когато разбрах, че не се побира, че слабото метално скръцване на врата е не наред и всичко внезапно експлодира.
Навеждането и извиването стана автоматично и нещо прошумоля над главата ми. Две тела бяха върху мен, юмруци смазваха бъбреците ми и отскачаха от шията ми. Блъснах с лакът назад, усетих зъби, които се забиват под него и тилът ми смачка носа на типа, който ме държеше. Изгубих равновесие и преди да си го възстановя друг летящ чифт ръце с рязко вчепкване събра краката ми и всички се стоварихме на паважа, аз най-отдолу. Моят пистолет все още беше в кобура на рамото ми и усетих ръка, която се пъха под сакото ми и широко го отваря.
Не беше грабеж. Усетих игла да се забива в бедрото ми и след секунди настъпи замайването. Някой псуваше и плюеше кръв зад мен и, когато не ми бяха останали никакви сили, сковаващите ръце ме пуснаха и чух глас, който казваше, че иска да ми изрита мозъка, задето съм му счупил носа.
Не бях заспал. Чувах далечни звуци и усещах, че съм в движение. Чувах гласове, но не знаех какво казват. И настъпи мрак. Чувствах се уморен и исках да спя, но бях изоставен съвсем сам.
Времето нямаше никакво значение. Течението му можех да отбелязвам по пулсирането на ранените участъци по тялото ми, но не и по друг начин. Така че просто зарязах всичко и си мислех какъв проклет глупак бях, като се оставих да ме склещят. Казах „лайна!“, ушите ми го чуха, полуотворих очи и надигнах глава.
Някой се обади:
— Събуди се.
Нямаше почти никаква светлина и единствената идваше от малка електрическа крушка на десетина метра от мен. Бях завързан за стол, ръцете и краката ми — плътно прилепени до него, а две обиколки на въжето ме държаха здраво за облегалката. Нямаше смисъл да пилея сили да се мятам насам-натам. Професионалисти бяха свършили работата и едва можех да различа фигурата на един от тях пред себе си. Лицето му беше неразпознаваемо бледо кълбо. Имаше и друг зад мен, който не дишаше нормално. Той продължаваше да псува задъхано и да плюе на пода.
От мрака се появи една ръка и наведе главата ми назад. Лъчите на малко джобно фенерче светнаха в очите ми и гласът рече:
— Премина изцяло. Напълно е буден — говореше с акцент, който не ми подсказа нищо.
Другият звучеше така, сякаш имаше тежка простуда, думите му бяха дълбок стържещ шепот. Приближи се, но все още не можех да различа лицето му.
— Кажи ни за Пента — нареди той.
Понякога трябва да си отвориш устата. Казах му:
— Глупости.
Ръката му ме удари и нямаше как да помръдна. Беше плоска плесница с дяволски много месо зад нея и усетих вкус на кръв в устата си.