— Още веднъж, Хамър.
— Задник — рекох.
Ръката отново ме перна, този път по-силно. Ухото ми запищя толкова звънко, че едва чух другия глас, който извика:
— Стига! Нямаме време за това.
— Само ми дайте…
— По дяволите, не си играеш с някой балама. Тоя е стрелян заек. Дай му натриев пентотал.
Помислих, че сега някой от тях ще се приближи достатъчно, за да мога да го разгледам, но мазна воняща кърпа омота главата ми, после някой вдигна ръкава ми. Усетих студеното докосване на тампон със спирт, после в бицепса ми се заби игла.
Действителността отново отстъпи. Тя замъкна със себе си всичките ми защитни сили, но можех да чувам и говоря, дори да виждам светлина през протритата кърпа. Малка част от мозъка ми твърдеше, че ако се боря силно, ще мога да лъжа въпреки серума на истината, но всъщност защо да си правя труд да лъжа, когато да кажа истината бе толкова забавно?
— Кой е Пента?
— Не знам.
— Къде е сега Пента?
— Не знам.
— Кога си се срещал с Пента?
— Никога.
— Кой е Пента?
— Не знам.
Първият глас предложи:
— Да увеличим дозата…
Отново усетих иглата. Последва дълга пауза, преди да започнат въпросите. Давах им същите отговори. Беше почти удоволствие, че можех да го направя.
Нова игла и този път чакаха май прекалено дълго. Сънят почти ме обори. Гласът заяви:
— Аз съм Пента.
Само мозъкът ми идиотски се усмихна. Ако бях казал, че не е, щеше да означава, че познавах Пента.
Езикът ми рече:
— Много добре.
— За Пента ли работиш? Опитваха отново.
— Работя… за себе си — думите ми идваха съвсем трудно.
Шепнещият каза:
— Заспива.
— Е, това е — заключи партньорът му.
— Мислиш ли, че ни будалка?
— Не знам как би могъл.
Сега звуците бяха твърде слаби, за да ги отбелязвам и сякаш някой ме блъскаше наоколо, след това дойде сънят и странни, мъгляви химически сънища, които нямаха нито посока, нито същност, се стрелкаха в пространството един след друг като пощурели трасиращи патрони в огнестрелна битка.
Събуждането беше в забавен каданс, на части. Стоях неподвижно докато нещата отново дойдоха на фокус, като се мъчех да си спомня какво бе предшествало странното вцепенение в което бях. След това вратата на съзнанието ми се отключи и всичко се намести — не напълно ясно, но достатъчно разпознаваемо.
Въжетата, които ме придържаха към стола, бяха разхлабени толкова, че все пак да ме предпазят от падане на пода. Разхлабих ги съвсем, след това се наведох напред и станах. Олюлях се, така че не помръднах цяла минута.
Вече никакви химикали не ме тровеха и виждах по-добре от преди в светлината на мижавата лампа. Бях в нещо като гараж с гъста миризма на бензин и масло и смътни очертания на големи машини от двете ми страни. На пода пред мен лежеше шапката ми. До нея — моят четирийсет и пет калибров пистолет.
Навеждането беше лесно. Изправянето — никак. Върнах пистолета на мястото му в кобура и си изтупах шапката.
Не, това не бе улично нападение. Беше толкова далече от него, колкото може да си представи човек. Парите ми си бяха в портфейла и когато погледнах часовника си, показваше четири и петнайсет.
До лампата се намираше голяма плъзгаща се врата с обикновена врата в нея. Завъртях дръжката и излязоха на улицата. Табелката отгоре гласеше: „АВТОМОБИЛИ СМАЙЛИ“, написано със стари ръкописни букви. Бавно отидох до ъгъла, видях къде съм, пресякох улицата и извървях безкрайните метри до следващата пресечка, където имаше улично осветление, почаках пет дълги минути и спрях такси.
Очите на шофьора се срещнаха с моите в огледалото.
— Добре ли си, човече? Кимнах.
— Аха, прекарах само една по-такава нощ — дадох му адреса и затворих очи.
Пат ме погледна с пълно отвращение и зарови ръце в джобовете си.
— Майк, що за клоунски лайна ми сервираш? Оставяш да изтекат десет часа, преди да ми разкажеш какво е станало. Мислиш ли, че не бихме реагирали веднага?
— Бяха професионалисти.
— И професионалистите могат да оставят следи зад себе си — напомни ми той.
— Какво намери?
— Окей, нищо важно. Стола, въжетата. Някой е плюл кръв на пода. Нулева група.
— Такова е половината население — казах аз. — Поне има някой с избити зъби от фрасването и друг фукльо със счупен нос, който вероятно в момента се перчи с чифт красиви черни кръгове под очите. Намери ли нещо повече за собственика?
— Намерих трици. Работилницата на Смайли е тук повече от двайсет години. През мъртвия сезон затваря и собственикът се отправя към хиподрумите. Залагането на конни състезания е единствената му слабост.