— Това не е достатъчна причина да си зарежеш бизнеса, момко.
— Какво можеш да му откраднеш? Две-три хидравлични преси за оправяне на автомобилни рами? Накъде биеш, все пак?
— Типовете, които ме хванаха, са знаели, че мястото е празно.
— По дяволите, надолу по улицата има още две места, които също са празни — той спря и пое дълбоко дъх. — Може би ще имаме късмет да намерим счупен нос или обеззъбен мърляч с петна от грес по подметките които можем да идентифицираме.
— Не си прави труда. Те също ще са помислили за това.
— Защо не отговаряше на телефона си?
— Защото бях съсипан. Нищичко не можех да направя.
— Когато ония доктори се обадиха на 911, идентифицирахме те за петнайсет минути. Всички коли в града тършуваха за теб.
— А какво стана с колата, в която ме хвърлиха?
— Черен мерцедес. Последен модел и никой не е видял номера. Един доктор каза, че десният заден мигач не работел. Досега не сме я открили.
— Тогава за какво сте фучали всичките? — попитах. — Аз съм тук, нищо не е станало и знаем, че и някой Друг издирва лицето Пента.
Пат отново пое дълбок облекчаващ дъх, успокои се и ми каза:
— Имаме цялата информация за покойния Антъни Ди Сика.
— О!
— Зарежи онези дребни сметки в Ню Йорк. Ди Сика се оказа изпълнител на нюйоркска банда. Заподозрян е в четири убийства, не е засечен за нито едно от тях и си е спечелил репутацията на доста добър работник.
— Как тогава е станал момче за поръчки?
— Просто. Някой му е строшил черепа при улична кавга и всичко се е разнищило. Бил е в болница седем месеца и е излязъл със силно увредени умствени способности.
— Кой го е подкрепял?
— Никой не го е приел. Спомнял си е твърде малко от миналото, но е можел да се справя с прости неща. Работил е при твоя книжар повече от година. Болницата не е имала избор — трябвало е да го освободи.
— Какво е заключението, Пат?
— Би могъл да си спечели врагове. Някой го е видял и го е проследил.
— В моя кабинет?
— Всеки, който го е мразел достатъчно, за да го нареже на парчета по този начин, не би могъл да разсъждава разумно по въпроса. Би го хванал когато и където му падне и това се е оказал твоят кабинет. Забелязал го е, проследил го е и е влязъл след него. Ако твоят непознат клиент се е показал след това, всичко здравата го е изплашило.
Минута размишлявах над това. Съществуваше „вървецът“, когото бе видяла Мария Ескаланте, но за сега го пазех за себе си.
— Тогава за какъв дявол ме отвлякоха, Пат? На никого не бях нужен. Трябваше им Пента.
Влезе детектив, подаде на Пат дебела папка и излезе. Пат я отвори, намръщи се, след това затвори вратата на кабинета, като се изолира от бъркотията от другата страна.
— Майк, спомняш ли си Рей Уилсън?
— Разбира се. Старият разузнавач?
— Той е разпитвал компютрите във Вашингтон за Пента цели два дни. Обикновено получаваме някакъв отговор за кратко, приемливо време. При Пента всичко е бавене и препращане към други агенции.
— Какво би трябвало да означава това?
— Вероятно нищо — въздъхна Пат. — Рей изглежда смята, че когато се спомене Пента, някъде по линията се издига флагче. Когато става така, отнася се за нещо дяволски сериозно.
Аз се засмях.
— И виждам какво ще ти се стовари на главата, ако разберат, че водим такива чистосърдечни разговори — огледах се. — Това помещение подслушва ли се?
За секунда той се стресна, после се ухили:
— Зачукай си го, драги. Ти си мой човек и аз те ръководя.
— Хубава приказка. Придържай се към нея — погледнах си часовника. Беше почти четири часа. — Кога е следващият брифинг?
— Май че сега — каза Пат. — Хайде да вървим.
Този път Ледената лейди носеше прохладносиня тясна рокля от тъкан, която сякаш я галеше, щом помръдне. Тя знаеше това и всяко движение беше красиво оркестрирано за публиката й. Техният отговор също беше внимателно изчислен — сякаш абсолютно не забелязваха тази вибрираща жена, която беше една от тях. Те ни видяха като влизахме, но само спряха да говорят когато приближихме достатъчно, за да чуваме думите им.
Пат се придвижи към масата.
— Да седнем ли?
Този път ни най-малко не се занимавах със стола. Седнах срещу Джеръм Колман и когато беше готов, той кимна към мъжа до него и каза:
— Това е Франк Кармъди и неговият помощник Филип Смит, и двамата от Федералното бюро за разследване. От дясната ми страна е мистър Бенет Брадли, представител на Министерството на външните работи и специалният му помощник от Централното разузнавателно управление, мистър Луис Фъргюсън.
Странно е колко ченгетата приличат на ченгета. Когато са федерални, се обличат еднакво, тиморят се по един и същи начин и използват еднакви жестове. Имаше леки различия в цвета и модела на костюмите им, но нищо повече. Всичките бяха малко над четирийсет години и може би имаха същия бръснар, който им правеше съответното подстригване и гладко ги бръснеше.