Поне Врадли, човекът от щата, беше различен. Костюмът му беше светлосив, връзката червена и имаше мустаци, които съдържаха повече косми, отколкото темето му. За по-удобно и тилът му беше избръснат а ла Джул Брайнър. Но все пак беше държавно лице, заемаше бюрократичната поза на отегчена почтеност и изглеждаше нетърпелив да започне заседанието. Пат обяви:
— Аз съм капитан Чеймбърс, а това е Майкъл Хамър. Вярвам, че искате да му зададете някои въпроси.
Вдигнах ръка, преди те да кажат нещо.
— Тук има странни отношения между институциите. Сътрудничеството между ФБР и ЦРУ е дяволски рядко нещо. Да не говорим за щата. Трябва ли ми адвокат?
Ледената лейди отвърна:
— Не сте в опасност, мистър Хамър.
— Да разбирам ли, че разрешителното ми е непокътнато?
— Засега — в гласа й нямаше никаква модулация.
Направих жест с ръка и седнах. Кармъди заговори пръв.
— Искаме да знаем за Пента, мистър Хамър.
— И други искат — отговорих аз.
— Да. Всички прочетохме показанията, които сте дали на капитан Чеймбърс. Свидетелите от болницата са забелязали нападателите, видели са как ви отвличат и знаем, какво сте казали.
— Какво целите?
Намеси се Бенет Врадли от Министерството на външните работи.
— Мистър Хамър… Когато името ви се появи във връзка с този въпрос, спомних си, че съм го чувал и преди. След едно-две запитвания открих файл, в който прочетох интересни неща.
Пат изсумтя и каза:
— Всичко, което прави той, е интересно.
Брадли просто пропусна това и продължи:
— Вие сте били свидетел на един процес за възможната неточност на полиграфическия тест. Фактически сте демонстрирали с помощта на оторизиран оператор на уреда и сте успели да излъжете, без да бъдете заловен.
— Имаше и още двама, които направиха същото, мистър Брадли. Ако знаете как да го направите, няма нищо сложно в това.
— Щатът загуби това дело, мога да добавя.
— Така да бъде — съгласих се аз. — Какво общо има това със сегашния случай?
— Не би ли било възможно да направите това и при въздействието на натриев пентотал?
Сега те си играеха с мен и започвах да се връзвам.
— Предполагам, че и затова би могло да има някакъв трик.
Всички ме гледаха и чакаха.
— Защо толкова сте заинтересовани да пипнете този смахнат?
Луис Фъргюсън погледна към Пат за потвърждение и когато той леко кимна, каза:
— Тоя тип… Тоя Пента уби един от нашите хора. Вие явно сте достатъчно… фамилиарен с отделите на полицията, за да разберете как се чувстваме в този случай.
— Знам как се чувстват ченгетата в такива случаи.
— Ние не се различаваме от тях.
— Ченгетата нямат зад гърба си Министерството на външните работи — възразих аз.
Брадли ми отправи загадъчна усмивка. Тези държавни момчета имаха в себе си нещо, което ме караше да поискам да ги цапна с каиш през устата.
— Агентът, който беше убит, носеше известна твърде ценна информация. Ако я е предал преди да умре, сигурността на Съединените щати може да бъде застрашена.
— О, за Бога, чувал съм тази „застрашена“ история милион пъти. Какво, по дяволите, може да носи един човек, способно да ни разруши? Знаете адски добре, че никой не може да си позволи да започне да мята ядрени бомби наоколо и да оживее, за да се изфука с това, така че какво, дявол да го вземе, ни заплашва?
— Не говоря за големите нации, мистър Хамър. Някои страни от Третия свят имат ядрен капацитет, за който никой не иска да говори. Те може да нямат нашите морални задръжки.
— Тогава защо да убиват вашия агент?
— Защото е знаел коя страна смята да пусне първата птичка. Тъкмо е щял да ни предаде тази информация.
— По дяволите — рекох, — аз пък си мислех колко сте алтруистични поради убийството на вашия агент. Нещата започват да разцъфват.
— Мистър Хамър — попита Фъргюсън, — излъгахте ли вашите похитители за Пента?
Свих рамене. Това беше по-добро от думи. Накрая отвърнах:
— Не знам. Бях под влиянието на наркотици.
Те бяха много любезни и ми благодариха. Ледената лейди ме погледна и очите й бяха студени като роклята й. Тя се обърна съвсем мъничко, точно колкото гънката на деколтето й да се отвори достатъчно, за да се види пълнотата на гърдите й, снежнобели до леденосиньо. Не се опитах да скрия одобрението си и й позволих да види края на зъбите ми под усмивката ми.
Пат и аз се спогледахме в опразнената стая и той попита: