— Искаш ли кафе?
— Разбира се. Мислиш ли, че можем да накараме Рей Уилсън да върви с нас?
— Той винаги с удоволствие върви накъдето и да е — Пат дръпна стола си назад. — За какво ти е, впрочем?
— Ти ми напомни, че е бил в разузнаването.
— С цената на четиринайсет години.
— Не оглавяваше ли той операцията, когато Кадафи заплашваше Рейгън с лично нападение?
— Оглавяваше командния пост в Ню Йорк. Всъщност, беше връзката ни с някои международни аналози — той се намръщи и ме погледна озадачено. — Защо?
— Може би ще успее да ми изясни някои неща.
— Прекрасно. Никога не казвай, че Най-чудесният в Ню Йорк няма да направи най-дяволското нещо, за да ощастливи публиката.
— Хайде, човече, плащам си данъците — казах аз.
— Не забравяй и вноската за разрешителното.
— Никога — ухилих му се. — Сега заедно ли ще слезем или един по един?
Пат поклати глава.
— След толкова години този отдел е вдигнал ръце от теб и мен.
— Не и Областната прокуратура обаче.
— А, те ли? — рече Пат. — Те си идват и си отиват с изборите. Само не подценявай Кандейси Еймъри, момко.
Замислено подхвърлих:
— Ледената лейди.
— Да, нея.
— Тя ще вечеря с мен — обявих аз.
— Глупости — изглеждаше стреснат. — Кога?
— Когато я поканя, дете.
Когато отидохме в бистрото, Рей Уилсън вече седеше на една маса с полуизяден сандвич с пастърма и празна чаша от кафе пред него.
— Не можех да ви чакам, момчета — обясни. — Искате ли кафе?
И двамата кимнахме и той вдигна два пръста. Преди да отидем под навеса келнерът вече ги слагаше на масата. Старото ченге се върна към сандвича си, отхапа и добави:
— Никой никога не ме кани някъде, ако не иска нещо от мен.
— И жените ли? — подсказах аз.
— О, момче, момче, те ли не искат нищо? Апартамента ми, заплатата ми, пенсията ми.
— Само защото изглеждаш добре?
— Човече — погледна ме той разбиращо, — може да не съм красавец, но в мен положително има нещо хубаво. Опитен съм. Знам всички трикове. Но не за това сте дошли. И така, каква е работата?
— Майк ще ти обясни — рече Пат. Той кимна и зачака. Почнах:
— Знаеш, че бях нападнат. Имам предвид класически нападнат.
— Пат ми каза — заяви нехайно.
— Двама от тях ме разпитваха за Пента. Говореха с акцент, но тогава бях доста замаян от инжекцията, която ми бяха направили и не можах да определя отклоненията. Всеки път сега, като си спомня за това, стигам до едно и също заключение. Акцентите бяха фалшиви.
— Е?
Кафето ми беше твърде горещо и не можеше да се пие, така че едва посръбнах.
— Какво е твоето мнение за Пента?
Уилсън отново погледна Пат с един от техните погледи и Пат с ръце му даде знак „карай“.
— Както разбирам, питаш ме дали типовете, които те награбиха, са от някаква правителствена агенция?
— Правилно схвана.
— Защо?
— Методите им, отношението им. Всичко беше доста добре построено.
— По дяволите, Майк, и шайка негодници би могла да го направи.
— Негодниците биха ли търсили Пента? Пат протегна ръка и ни прекъсна.
— Да предположим, че като изпълнител на банда Ди Сика е трябвало да убие Пента и не го е направил. Това го излага на премахване.
— А къде съм тогава аз в цялата тази работа? — попитах.
— В центъра, момче, точно в смразяващия център. Ако знаеш нещо за Пента, те искат да го научат.
— Тогава защо ми оставиха пистолета на пода? Никой шайкаджия няма да остави такова парче.
Уилсън се изсмя подигравателно.
— При парчетата, които намираме по улиците, никой няма да поиска една 45-калиброва антика като твоята. Сега гангстерите налитат на „Юзис“, 357-милиметрови „Магнъс“ или други трудно определими оръжия. Регистрирано нещо като твоя „Колт“ означава неприятности.
— Правилно — съгласих се аз. — Но и ако са от агенция всичко все още пасва.
— Вярно е — Уилсън си довърши сандвича, избърса ръце в салфетката и запали цигара. — Само мнението ми ли искаш?
— Да.
— Добре, не са били гангстери. Разполагали са с някакво разузнаване, което е работило за тях. Знаели са за болницата, колата им е била предварително паркирана, готова за бързо измъкване. Натриевият пентотал или някакъв бързо действащ транквилизатор би могъл да се достави лесно, но използването на гаража на Смайли означава твърде много предварителни знания. И друго нещо — след като си ранил двама от техните, никой не се е постарал да ти го върне. Това наистина е професионално отношение — замълча, всмукна дълбоко от угарката си и изпусна дима към тавана, като наблюдаваше мързеливото му издигане.
— Значи са били правителствени служители?