— Нищо особено. Какво има?
— Някои хора се интересуват от смъртта на Ди Сика.
— Доста объркана работа. Знаете ли какво стана с него?
Той поклати глава.
— Ужасно.
— Аха. Адски сигурно е, че ми оплеска офиса. Но не това искате да знаете.
Той вторачено заоглежда салона, след това отпи от чашата си.
— Вие и оня офицер от полицията сте претърсвали апартамента му.
— Правилно.
— Намерихте ли нещо?
— Имаше зареден пълнител за автоматичен пистолет, но не и пистолет. Единственото му притежание беше стара кутия с инструменти.
— Посрещате бързо и с лекота, момко.
— Отрицателните отговори винаги са лесни.
— Жилището наистина ли беше претършувано до основи?
— Не сме го разпердушинвали — отстраних чашата си, която още не бях докоснал. — Какво ли бихме могли да намерим?
Той ме изгледа продължително и твърдо, после леко се усмихна.
— Би трябвало да знаете.
Сега опитах питието си. Чарли ми бе налял двойна доза и можех само едва да го близна. Човекът срещу мен ме наблюдаваше с любопитство, без добре да знае как да поведе разговора. Накрая предложих:
— Нека изясним нещо още сега. Вашите момчета пет пари не дават кой е пречукал Ди Сика, нали?
— Изобщо не им пука.
— Не ми ги пробутвайте тия — срязах го аз. — Искате да кажете, освен ако е получил от Тони онова, което желаехте.
След като помисли, той призна.
— Нещо такова. Казах:
— Знаете ли, на мен пък още по-малко ми пука какво е имал Тони. Типът, който го е пречукал, е мислел, че съм аз и мен ме засяга кой е извършил убийството.
— Някои хора не гледат на това по този начин — отвърна той. — Докато не бъдат напълно удовлетворени, ще си имате проблеми.
— Има адска дупка в доклада ви, приятелче — заявих аз. — Тони си се разхожда на свобода отдавна. Ако е имал нещо, защо не са му го взели, докато е бил жив?
— Знаете ли историята на Тони?
— Знам я.
— Ако отгатнете отговора, ще ви кажа дали е верен.
По дяволите, тук можеше да има само един отговор.
— Тони е имал нещо, с което е можел да обеси някого — човекът продължаваше да ме наблюдава.
— Получил е постоянна амнезия, след като са му фраснали главата и не е можел да си спомни дали го има или къде го е сложил — очите не се отделяха от мен. Фабулата започваше да се разгръща. — Едва напоследък е казал или направил нещо, което би могло да означава внезапно възвръщане на паметта — очите се присвиха и разбрах, че съм улучил. Като изсуши чашата си с две бързи глътки, той я завъртя за момент между пръстите си.
— Това стана в деня, когато беше убит. Преди седмица той внезапно позна човек, когото те държаха близо до него и го назова с истинското му име.
— И след това отново изпадна в амнезия?
— Никой не знае това.
— Не ми казвайте, че не са обискирали апартамента му дотогава.
— Два пъти. И не са намерили нито едно проклето нещо. Ако бяха му разпердушинили жилището, би могъл да изпадне в паника. В края на краищата живееше в напълно нов свят. Ако си останеше така и нещото останеше в него, всичко щеше да е окей. Но той излезе от това състояние.
Започнах да разбирам накъде биеше.
— Мислите, че някой друг също го е следял и е чакал да се отърси от амнезията.
Той само ме погледна, без да пророни дума.
— Къде съм аз в цялата тази история? — попитах.
— Майк, вие си спечелихте добра репутация, знаете ли?
— Е, и?
— Вашите ръце се ровят във всевъзможен боклук. Ходите си с чисти и мръсни типове еднакво лесно. Никой не иска да се забърква с вас, защото сте гръмнали няколко задника с оня ваш топ и си имате приятелчета в Белджвил, а на това се държи. Така че сте точно такъв тип, при какъвто Тони Ди Сика би дотичал с разказ, който би запазил главата на раменете му.
— Налудничаво — тръснах аз.
— Всъщност не е. Той е бил в кабинета ви три пъти преди това.
— По работа на книжаря. Секретарката ми се е занимавала с него.
— Вие го казвате. Той може да е обсъждал своите работи.
— Не е вярно — заявих.
— Можете ли да докажете противното? Помислих секунда.
— Не.
— В деня, в който е убит, е дошъл да уреди нещо с вас. Преди вие да отидете там, някой друг се е появил и е свършил работата, като се е надявал да си отиде с информацията. Разбира се, Тони не я е носил със себе си, но положително би заговорил, когато са му отсичали пръстите.
Това отново изплува в паметта ми.
— Окей, къде е моята част?
— Той е ваш клиент, мистър Хамър. Казал ви е всичко срещу начин да избяга, който е трябвало да му осигурите.
— Знаете ли, това са пълни глупости. Жестът на ръцете му означаваше, че няма никакво значение.
— Виждате ли, щом това засяга известни хора, вие сте вътре, докато те не кажат, че не сте. Информацията, която Тони е имал, би могла да струва много пари и да причини много убийства. По един или друг начин те очакват да я получат.