Ръце обвиха раменете ми, дръпнаха ме назад и Бърк каза:
— Хайде, Майк, пусни ме до нея.
Почти се метнах върху него преди да разбера кой е и когато видя лицето ми, той попита:
— Добре ли си? След малко отговорих:
— Добре съм — и се отстраних от пътя му.
Бърк Рийди беше лекар, излязъл от касапницата на Виетнам с целия опит, необходим за да се справи със спешен случай като този. Той и сестрата се движеха бързо и усещането за безпомощност, което изпитвах, отслабна. Преместих бюрото, за да им направя място, като се опитвах да не слушам коментарите им. В тяхната интонация имаше нещо, което носеше белег на безнадеждност. Почти веднага пристигнаха и хората с линейката, явно доволни, че виждат лекар, дошъл преди тях. Те внимателно сложиха Велда на носилката и я изнесоха от кабинета, а Бърк отиде с тях.
През цялото време Мег внимателно ме бе избутвала настрани, като нарочно закриваше полезрението ми, защото разбираше какво става в главата ми и когато те излязоха, ми подаде чаша с вода и капсула от пластмасово флаконче.
Поклатих глава.
— Благодаря, но нищо не ми трябва.
Тя затвори капачето на флакончето.
— Какво е станало, Майк?
— Още не знам — посочих вратата на моя кабинет. — Иди и погледни там.
В очите й се мярна безпокойство, отиде до вратата и я отвори. Не мислех, че сестрите от нейното поколение могат така да се задъхат. Мег закри уста с ръка и главата й се затресе от ужас.
— Майк… Ти не спомена…
— Той е мъртъв. Велда не беше. Ченгетата ще се погрижат за него.
Тя отстъпи заднешком от вратата, после се обърна и ме погледна.
— Това е първото… умишлено убийство… което виждам — бавно, много бавно очите й се разширяваха.
Поклатих глава.
— Не, не съм го направил аз. Който е ударил Велда е извършил и това.
Облекчението в изражението й беше явно.
— Знаеш ли защо?
— Още не.
— Извикал си полицията, нали?
— Веднага след като ти се обадих — кимнах към вратата. — Защо не се върнеш в кабинета? Аз ще се погрижа за нещата тук.
— Докторът смяташе, че трябва да се грижа за теб.
— Аз съм добре. Ченгетата ще искат да говорят и с теб, и с Бърк по-късно, но няма нужда още сега да се омотаваш с тях.
— Сигурен ли си? Кимнах.
— Просто стой при Велда, нали ще го направиш?
— Веднага, щом докторът ми се обади, ще се свържа с теб.
Когато излезе отидох до миниатюрното барче под прозореца и си взех чаша. По дяволите, не беше време да се пие. Върнах чашата обратно и влязох в кабинета си.
Мъртвецът все още гледаше своите осакатени ръце, като явно игнорираше шиша, забиван в черепа му чак докато гравираната основа бе направила вдлъбнатина в кожата. Изцъклените му очи сякаш бяха потъмнели.
За пръв път погледнах бележката на бюрото си. Едрите главни букви бяха написани почти триумфално през една от моите бланки под логотипа. Гласеше: „УМИРАШ, ЗАДЕТО МЕ УБИ“. Под тях с нарочно изтънчен почерк стоеше подпис: Пента.
Чух, че входната врата се отваря и Пат извика името ми. Отвърнах:
— Насам, Пат.
Пат беше ченге, виждало всичко. Този бе само поредният в списъка му. Но не убийството го смути. А мястото, където бе станало. Обърна се към униформения на вратата.
— Има ли някой отвън?
— Само нашите хора. Те спират всички пред асансьорите.
— Добре. Задръжте всички навън за пет минути — нареди той. — И нашите също.
— Разбрано — каза ченгето и излезе.
— Нека поговорим — рече Пат. Не трая дълго.
— Трябваше да се срещна с перспективен клиент на име Брюс Люизън на обяд в кабинета си. Велда е дошла по-рано, за да отвори и да свърши някои други работи. Влязох малко преди дванайсет и я намерих на пода, а човекът — умрял.
— И не си пипал нищо?
— Тук не, Пат. Но не можех да чакам да се появиш, за да повикам лекар за Велда.
Пат ме погледна с оня познат поглед. Усетих, че усмивката ми се изкривява. Нямаше нищо смешно.
— О, ще пипна копелето, Пат. Рано или късно.
— Стига си дрънкал, ясно ли е?
— Разбира се.
— Познаваш ли този тип? Поклатих глава.
— Нов е за мен.
— Някой си е мислел, че убива тебе, момче.
— Хич не си приличаме.
— Ама е на твоя стол.
— Да, там е.
Той прочете бележката и попита:
— Кого си убил, Майк?
— Стига, Пат. Не си играй.
— Тази бележка нищо ли не ти говори?
— Нищо. Не знам защо, но някой положително го мисли сериозно.
— Окей — очите му изглеждаха уморени. — Нека пуснем тук нашите момчета.
Когато фотографът засне трупа от всички посоки и осакатяването — в едър план, Пат и аз отидохме в стаята на Велда, където униформени полицаи ръсеха прах за отпечатъци и претърсваха мястото за всякакви случайни улики. Пат вече беше нахвърлял в бележника си това, което му бях разказал. Сега помоли: