— Какво ще стане, ако ченгетата я получат първи?
— Никой всъщност не очаква, че това може да стане — заяви. Дръпна маншета си нагоре и си погледна часовника. — Щом убиецът не е получил информацията от Тони и той ще мисли като останалите… че я имате вие или знаете къде е.
Отпих още веднъж от чашата си и станах.
— Изглежда всички искат да съм мъртъв.
— Най-малкото някои хора ви дават няколко дни отсрочка, за да вземете решение.
Усетих, че устните ми се дръпват в контролиран гняв и разбрах, че усмивката ми съвсем не беше приятна. Измъкнах моя четирийсет и пет калибров пистолет и видях как в очите му се появява объркване, докато щраквах затвора и измъквах един патрон. Подадох му го.
— Дайте им това — поръчах.
— Какво трябва да означава то?
— Те знаят — успокоих го.
4
Често съм се чудил как Пийти Бенсън получава своята информация. Телефонът му беше приятел и такситата — съюзници. Като че ли не познаваше никого, а пък познаваше всички. Два пъти през последните години неговите подмолни истории гръмнаха две администрации и проникването му в някаква операция на Уолстрийт почти докара до фалит една банка. Престъпленията не бяха негова слабост, но непочтените действия бяха. Разрушаването на заплетените машинации на жокеите на властта озаряваше лицето му.
Срещнахме се пред хотел „Плаца“, след това се гмурнахме в бара. По това време в дъното имаше само още двама души, потънали в собствените си работи. Пийти ми подаде един плик и аз извадих от него два изписани на ръка листа и фотокопие.
Пийти ме попита:
— Искаш ли питие?
Исках да прочета бележките, но отговорих:
— Канадски клуб с джинджифил.
Това, което беше надраскал, хвърляше светлина върху произхода на Кандейси Еймъри. Семейството й беше от оная непоносима порода, която през поколение пускаше на политическата арена по някой таен гений, като бълваха попътно по-дребни светила. Никой Еймъри всъщност не се е издигнал много, защото бяха достатъчно умни да си стоят там, откъдето могат да се манипулират основите на властта. В своето семейство Кандейси Еймъри беше като буйна коса на задник, но изглеждаше контролируема. Във фотокопието беше изложено всичко. Пийти си бе свършил питието, така че му бутнах моето.
— Къде докопа това? — попитах го.
— Търговска тайна.
В ръцете ми беше съчинение, написано от Ледената лейди. Беше толкова директно излагане на фактите, толкова стегнато събрани, та разбрах, че това е едно точно разписание, към което мис Еймъри ще се придържа и което ще изпълнява. Младата Кандейси обещаваше, че ще стане областен прокурор на град Ню Йорк, оттам нататък — към губернаторството на щата и към президентството на Съединените щати.
Ако вече не беше успяла да се вмъкне в Областната прокуратура и да се промъкне в първокласна, грандиозна нова история, щях да кажа, че това са само брътвежи по въпроси, за които младите и неопитните обичат да фантазират.
Но всичко беше реалност.
— Открехни ме, Пийти. Такива неща не се търкалят наоколо. Откъде изрови това?
— Почерпи още чаша. Поръчах му.
— Не си го беше представял досега, нали?
— Не. Аз съм само един глупав детектив.
— Завършил ли си колеж, Майк?
— Разбира се. Защо?
— Караха ли те да пишеш съчинение за себе си като част от молбата ти да бъдеш приет?
— По дяволите — възкликнах аз. — Доста умно, момко. И те просто ей така ти го дадоха?
Той отговори през новата си чаша:
— Не, откраднах го. Виждаш ли, знам как да правя такива неща. Върши ли ти работа?
— Дава ми очертанията — отговорих аз.
— Ще ти трябва повече от това, ако си сблъскате задниците с оная лейди.
— Е, не ти стиска, няма слава — отвърнах. Бръкнах в джоба си и извадих дребни пари. — Предполагам, че знаеш телефона й?
Той каза „Разбира се“ и ми го даде, като ми напомни, че не е обявен. Чак пък такова уединение!
— За какво ще й се обаждаш?
— Ще я поканя на вечеря.
— По дяволите, човече, вече е време за вечеря. Жените не купуват такива акции.
— Тази може и да купи — подхвърлих.
Излязох до един телефонен автомат и се обадих на Ледената лейди. Тя каза, че няма нищо по-добро за тази вечер и ще се срещнем в „Четирите сезона“. Отговорих, че ще ме намери в заведението на Петдесет и седма улица, където вече поръчвам. Знаеше, че не бива да спори. Уговорихме се. Пийти вдигна вежди:
— Е?
Погледнах часовника си.
— Ще се срещнем след половин час. Той зяпна.