— Не.
— Всъщност няма значение. Радвам се да ви го кажа. Смятам да катурна това момче Пента. Или ще му смачкам фасона, или в края на краищата ще го пречукам. Кучият син се опита да убие човек, на когото много държа, и остави куп лайна върху мен с това убийство в офиса ми, а аз не отминавам такива неща.
— Как ще го намерите?
— Какво сте учили в Норфолк, дете?
— Подготвителна работа, информатори, психологични профили и прочие, и прочие.
— Похвално. Но забравихте най-важното.
— Кое?
— Опита.
— А какво е опит?
— Да бъдеш дълго време агресивен, инат, мишена и проклет глупак.
— И вие сте всичко това?
— Повече. Аз съм умен.
Тя не можа да скрие усмивката си.
— Колко умен?
— Достатъчно, за да ви кажа каква искате да станете, като пораснете.
Знаех какво ще каже.
— Искате ли да се обзаложим?
— Разбира се. Какво залагате? Тя влезе право вътре.
— О, вие определете условията.
Не бързах и изпих наполовина чашата си.
— Ако изгубя — заявих, — ще ви кажа кой е Пента.
Очите й се присвиха.
— Казахте, че не знаете…
— Това беше тогава.
Тя вече бе на ръба. Това беше нещо, което трябваше да знае и загубата не я засягаше. Дори да лъжех, нямаше значение.
— А ако спечелите? Небрежно свих рамене.
— Свалят си дрехите. Тук.
Всичките емоции на Ледената лейди се проявиха светкавично. Грубостта на предложението, дързостта на действието, срама от излагането, желанието да извърши немислимото. Беше прекрасно изражение.
Но тя не можеше да изгуби. Промълви:
— Започвайте.
Свърших питието си и оставих чашата.
— Колко предположения мога да направя?
— Само едно.
— Доста честно — облегнах се назад и я погледнах. Звучеше Унгарски танц номер пет от Брамс. — Планирате да станете… не, възнамерявате да станете, без сянка съмнение знаете, че трябва да бъдете и ще бъдете… — тя не дишаше. Седеше със странен, вцепенен израз на лицето. — … Президент на Съединените щати.
Опакото на ръката й се вдигна към устата й бавно, много бавно. Очите й бяха широко отворени, шокирани, прелестната й уста леко отворена от смайване, примесено със страх, защото бях проникнал напълно в мислите й.
— Не! — едва чух гласа й. — Не е възможно. Никой не знае. Аз… Аз никога не съм го споменавала пред някого. Никога. Не е възможно да знаете това. — Тя бавно стана като остави чашата си преди да я е изпуснала. За момент почти загуби присъствие на духа. — Как… разбрахте?
— Няма значение.
— Има.
— Опит. Спечелих, нали?
— Да.
— Чакам — казах аз.
— Никога на никого няма да споменавате за това, никога.
— Защо трябва да го правя?
Тя прехапа долната си устна и се втренчи в мен. Питаше се как е загубила целия контрол над положението. Първоначалният й план беше избит от ръцете й и сега трябваше да мобилизира всичките си сили.
Роклята й беше просто, но вълнуващо творение. Ръката й се вдигна до гърдите и намери началото на ципа. Дръпна го надолу бързо, не за по-голям ефект, а защото ако се бе забавила, нямаше да може да си изпълни задължението.
Моята Ледена лейди беше наранена, но решителна. Пое дълбоко дъх и знаех какво се готви да направи. Казах:
— Недейте.
Ръцете й задържаха роклята, която се канеше да разтвори на гърдите си.
— Дължа го — насили се тя.
— Грешка. Направих ви мръсен номер.
— Майк… Не лъжете. Това, което казахте, е истина и няма начин да сте го научили другояче, освен като прочетете мислите ми.
— Затворете ципа, Кандейси. Ако наистина исках да сте гола, щях да го постигна със собствени средства.
— Тогава защо го…
— Исках да видя дали държите на думата си.
Пръстите й напипаха ципа и го вдигнаха, този път бавно. Мъничко усещане за гняв се показа в стиснатите й устни, но в очите й имаше болка. Това не бях очаквал да видя.
— Наистина ли не ме искате?
— Не се заблуждавайте, скъпа. Помислих си това първия път, когато ви видях и от тогава непрекъснато е в ума ми. Не трябва да ми казвате, че не сте спали с никого досега… Но една жена, копнееща за президентството в тези времена, по-добре да не използва този шанс. Това знам. Обаче видяното сега ми харесва повече от преди — протегнах ръка към шапката си и отместих стола си.
— Майк… Ако бяхте загубили… бихте ли ми казали за Пента?
Не трябваше да се измъквам с лъжи. Отговорих:
— Въпросът е спорен, дете. Не изгубих — намигнах й и си сложих шапката. — Благодаря за питието.
Тя се усмихна, когато минах покрай нея към вратата и точно когато посягах към дръжката, чух:
— Майк…