Когато минавах покрай Смайли помислих, че е затворено, но отзад проникваше светлина и някой се движеше. Ударих вратата с юмрук, почаках, после повторих.
Един глас извика:
— Спокойно, идвам, идвам. Дребен старец отвори вратата и каза:
— Не сме отворили.
Пъхнах крака си в отвора и задържах вратата.
— Вече сте, приятел — разпънах я, бръкнах в джоба си за портфейла, разтворих го за миг и го пъхнах обратно.
Жестът беше достатъчен.
— Пусти ченгета, защо направо не дойдете да живеете тук?
— Нямаш телевизор — казах аз. — Къде живееш, татенце?
— Където живеех и когато другите ченгета идваха тук. Вече им казах.
— На мен не си ми казал.
— Точно там, зад ъгъла. Над бакалницата. Кво си мислиш ша намериш? Тук нема нищо.
— Това е допълнително повикване, татенце. Знаеш ли какво е допълнително повикване?
— Знам, че ша ми кажеш кво е.
— Това е в случай, че си спомниш нещо, което си забравил.
— Нищо не съм забравил.
Бръкнах във вътрешния си джоб и го оставих да види пистолета и кобура. Нищо не прави на хората по-силно впечатление от един пистолет.
— Как се казваш?
— Джейсън — погледнах го. — Макинтайър — добави той.
— Адрес? — каза ми го. — За кого работиш?
— Казах на ония хора.
— Сега го кажи на мен.
— Когато Смайли иска нещо да се направи, работя.
— Какво нещо?
— Да се почисти. Понякога изпълнявам поръчки. По дяволите, много съм стар за друго. Требеше да дойда, кога ченгетата разбутаха всичко. За кво гледат, дявол ги зел? Казват, че някой пребил някого тук. Имаше петна кръв на пода и знаеш ли кво?
— Не, какво?
— Намерих зъб, цел зъб, по дяволите. Беше ей тук, на куп боклук в една кървава плюнка. С телове и сичко по него.
— Показа ли го на полицията?
— Нее, бяа си отишли.
— Дай да го видя.
Той ме погледна, сякаш това не е моя работа и му подвикнах:
— Дай го.
Беше зъб наистина, единичен, държащ частична протеза. Приличаше на долен кучешки. Част от пластмасовата протеза бе изчезнала, но металните халки, които я крепяха за околните зъби бяха цели.
Попитах го:
— Защо толкова пазиш това? Старецът разтвори ръце.
— Казвам, мистър, тия работи пари струват. Ако оня човек дойде да си го търси, мога да си изкарам петарка от него.
Поклатих глава, сякаш не му вярвах.
— Мислиш, че те будалкам ли? Лани имах едни очила, които някак си се бяха наврели под хидравличната преса. Стъклото беше счупено, но рамките бяха от чисто злато. Получих шест долара за тях.
— Кога пешо това?
— Не знам. Зима беше. Адски студ вънка.
— Къде беше Смайли?
— Беше в отпуска оная седмица. Дойдох, преди да се върне, да пусна отоплението. Смайли не обича да пилее и цент.
— А този път кога се връща?
— Утре — отговори Джейсън. — Той не обича кога сичките тия лайна стават тук.
— Тогава ще дойда утре.
— А какво ша стане с моя зъб?
— Виж какво ще ти кажа — отвърнах аз. — Ако намеря на кого е, ще ти го върна.
— Ченгетата нищо не връщат.
— Може би си прав — казах аз.
На пряка по-нататък намерих местното кафене. Очаквах да бъде обичайната порутена помийна яма, в каквито попадаш по тези места, но дребната стара италианка го държеше спретнато като собствената си кухня. Когато влязох трябва да съм изразил удоволствие, защото тя се засмя и рече:
— Изненада, а? Ти си изненада, всеки нов тук е изненада.
Седнах на високия стол и поръчах сандвич с яйца и кафе.
— А бекон?
— Защо не? Добре звучи.
Тя кимна и се върна при печката си.
— Получих едри яйца. Никакви дребни и средни. За хора, които много работят, намерих много едри.
— Страхотно.
— Ти не работиш тук, нали?
— Не. Имах работа при Смайли, но го няма.
— А, откачения Смайли. Все казвам на моя Тони, че Смайли е откачен.
Наля кафето ми и я попитах:
— Какво значи откачен?
Тя сви рамене и поклати глава.
— Дребен човек, големи гащи. Обича да прави големи циркове. Иска си рестото от двайсет цента за поничка. Яйцето отгоре ли да бъде?
— Да. Жълтъкът да е цял.
Намаза филията с масло, нареди върху нея четири резена бекон и ловко постави яйцето отгоре. Гледаше ме как изрязвам жълтъка с ножа, размазвам го по бекона и шляпвам белтъка върху него. Когато отхапах първата хапка, усетих, че жълтъкът потече по брадата ми. Тя се засмя.
— Само сексуалните мъже ядат така.
— Много вкусно — казах. След малко добавих: — Човекът там твърди, че Смайли ще се върне утре.
— Разбира се, той се връща — съгласи се тя. — Ще си купи кафе, ще ми даде двайсет цента. Голяма клечка. Той и неговите коне. Казвам на моя Тони, че не е добър откачен.