— Всичко наред ли е, котенце?
— Да. Те се грижат за мен — повдигна глава. — Липсваше ми.
— Знам.
— Какво става?
Разказах й най-общо нещата, но тя ме прекъсна. Искаше подробности, така че й ги дадох.
Накрая, след като помисли известно време, заяви:
— Този, когото наричаш „вървец“… е точно той.
— Не е голямо определение.
— Може би… аз мога да прибавя нещо — каза Велда. — Ако онзи по телефона… който уреди срещата… е „вървецът“, или когото наричаш Пента…
— Какво за него?
— Записах обажданията му. Можеш да получиш гласова характеристика на записа и да се използва за сравнение.
— По дяволите! — беше хубаво, само дето ни трябваше заподозрян, с когото да го свържем, но все пак беше плюе. Обикновено подвикванията не се записват, така че който се обажда не би могъл да се страхува, че ще си остави гласа.
— Как стана така, че го записа?
— Приготвях се да звънна на Байърс за онези бланки, които ти искаше. Той винаги бърза, така че се канех да го запиша и да го разчета по-късно.
— Къде е записът, мила?
— Сложих го… в папката на Байърс.
— Велда, кукличке, мога да те разцелувам.
— Защо не го нравиш? Ухилих й се.
— Няма ли да боли?
— Не чак толкова.
Опрях ръце на матрака и се наведох така, че лицето ми се приближи до нейното. Езикът й се плъзна по устните, навлажни ги и когато моите докоснаха нейните, окото й се затвори. Топа е нещо важно, връзка, цялото буйно чувство, изразено в едно просто влажно докосване и когато езикът й едва допря до моя, стана безшумна експлозия. Ние се усещахме, опитвахме се взаимно и, доволни, се отделихме.
— Знаеш ли какво ми причини? Тя се усмихна.
— Щръкнах като дявол и сега не мога да изляза така в коридора. Не още.
— Можеш пак да ме целунеш, докато чакаш.
— Няма. Иначе ще ми трябва студен душ — станах, като още усещах устните й върху моите. — Утре пак ще дойда, котенце.
Усмивката й беше крива, окото й се смееше.
— Какво ще правиш с… онова? — понита тя.
— Ще държа шапката си отгоре — отговорих.
Нощният пазач от будката ме поздрави и добави:
— До късно ли ще работиш тази вечер? Записах се във входния лист.
— Само ще взема нещо.
— Как е Велда?
— Оправя се.
— Страхотно безобразно! Ченгетата откриха ли вече нещо?
— Не, но работят по въпроса — върнах му листа и се отправих към асансьорите.
Само нощем ти става ясно, че една административна сграда е почти жив организъм. Внезапно е изчезнало всякакво движение и ако има някакъв звук, сякаш е в пещера и се усилва много повече от нормално. Светлината е променена и те кора да мислиш за погребални салони и да търсиш ковчези в тъмните ъгли. Което е било живо през деня, през нощта е мъртво.
Извадих си пистолета, махнах предпазителя и го заредих. Първо опитах дръжката на вратата, като се уверих, че е заключена, после пъхнах ключа и безшумно го завъртях. Изчаках цели десет секунди, след това коленичих, отворих рязко вратата и бързо влязох, претърколих се по пода и стигнах до шкафовете в дъното с готов за стрелба пистолет в ръка.
След трийсет секунди все още нямаше никакъв звук или движение, и заопипвах стената над главата си за електрическия ключ. Щракнах го. Стаята беше празна. Също и вътрешният ми кабинет.
Ако някой ме бе гледал, щеше да е хубаво шоу, но не можех да рискувам по този въпрос. Затворих и заключих вратата, отидох до по-малката картотека и отворих чекмеджето с папката на Байърс. Миниатюрната касета беше в нея. На бюрото на Велда отворих магнетофона, поставих касетата и натиснах бутона за прослушване.
Минаха три къси съобщения, преди гласът на Велда да съобщи: „Разследвания Майкъл Хамър“.
Гласът на мъжа беше глух, сякаш говореше далече от слушалката и през носна кърпа.
— Ало — каза той, — ще бъде ли възможно да се срещна днес с мистър Хамър? Най-добре след обяд.
— Съжалявам, но мистър Хамър не идва тук в събота.
— Възможно ли е… Възможно ли е да се свържете с него?
— Ами, зависи. Бихте ли ми казали кой се обажда и по каква работа?
Настъпи кратко колебание и обмисляне, после той рече:
— Името ми е Луисън, Брюс Луисън… и работата ми е изключително спешна.
Велда настояваше:
— Кой ви е препоръчал тази агенция, сър? Другият глас любезно отби атаката:
— Боя се, че работата ми е прекалено поверителна, за да я обсъждам. Обаче ако предадете, на мистър Хамър, че е спешна, сигурен съм, че той ще разбере. И мога да платя услугите му предварително, ако трябва.
Можех почти да чуя как щрака мозъкът на Велда.
— В такъв случай, сър, уверена съм, че ще се радва да ви види. Ще го повикам около обяд.