„Автомобили Смайли“ беше само поредното място на улицата. То си беше там. Нищо не ставаше. Зад мръсните прозорци на вратата се виждаше мътната светлина на нощната лампа. След като десет минути нищо не се промени, пресякох улицата и чак когато приближих, видях едносантиметрова пролука във вратата за персонала, която не беше затворена докрай.
Когато я бутнах с върха на пръста си, тя се отвори и аз бързо влязох с пистолет в ръка, като се притисках до стената достатъчно продължително, за да се ориентирам, след това направих четири крачки към стоманения крик и се свих зад него.
Нищо не помръдна.
Промъкнах се до другия край на крика и спрях да се ослушам. Слабичките скърцащи шумове, които чувах, идваха от малкия офис отзад и отляво, слабички забързани шумове, които спираха и започваха, след това към тях се присъединяваха други и когато чух къс подсвиркващ звук, разбрах какво е това.
Станах, тихо отидох до вратата и плъховете, които тичаха навсякъде, ме забелязаха и се юрнаха през масата. Когато щракнах ключа е лакът, видях мъничките отпечатъци от лапи и черти от опашки от кръвта, с която се угощаваха — сгъстяваща се тъмночервена локва, която се стичаше от плешивата глава, размазана с шейсетсантиметров френски ключ.
Човекът още седете на въртящ се стол с глава и ръце проснати напред на масата. Очевидно единственият удар го бе убил толкова бързо, че не е имал време да помръдне нито мускулче. Очите му още бяха отворени, половин пура стоеше в ъгъла на устата му, изгасена от кръвта, разлята наоколо.
Под дясната му ръка имаше две квитанции от хотел в Лас Вегас и използван самолетен билет. Видях името на една от квитанциите и на билета. Беше Ричард Смайли.
Увих салфетка около телефона, набрах нула и когато телефонистката се обади й казах, че не виждам без очила, и й дадох служебния телефон на Пат. Той тъкмо бе влязъл и бях на път да му съсипя целия ден.
— Аха, Майк. Какво пак е станало по това време?
— Някой е пречукал Смайли.
— Какво?
— В гаража съм.
— Лайняна работа. Стой там и, по дяволите, нищо не пипай.
— Стига, човече, само набрах нула по телефона.
— Сам ли си?
— Напълно. Който го е направил е имал време да си отиде. По съсирването на кръвта трябва да е мъртъв най-малко от един час. Смятай това за неофициално мнение.
— Сигурен ли си, че е Смайли?
— Документите му го показват — преди да успее да попита, вмъкнах: — Лежат на масата.
— Окей — рече той. — Стой там. Идваме веднага.
Оставих слушалката и се огледах. Имах вероятно пет минути преди да дойде патрулната кола и ако трябваше нещо да знам, исках да е от първа ръка.
Няколко секунди изучавах положението на тялото — сякаш правеше нещо на масата. Ударът беше дошъл под ъгъл, внимателно прицелен и нанесен много силно. Убиецът е бил близо, стоял е там, докато е настъпил подходящ момент, след това е замахнал с оръдието си към плешивия череп на Смайли и го е унищожил е един ужасен удар. Френският ключ просто беше пуснат до тялото и убиецът си бе отишъл. Дори не е трябвало да си носи своя сопа. В помещението имаше достатъчно ключове, щанги и тръби с всякаква дължина, за да свършат работа.
Койчо и да и бил убиецът, Смайли го е познавал. Дали срещата преди зазоряване е била определена, за да му се плати? Изглеждаше точно така, Смайли може би е имал парите в ръцете си и ги е броял, вероятно както и друг път. Никаква причина да бъде внимателен. Беше редовна делова среща и той само се е уверявал, че е получил каквото му се полага. И ето, че беше го получил. Убиецът просто си е върнал парите и е излязъл в самотната нощ, когато не е имало дори улични минувачи, които да го видят като си отива.
Както правят професионалните убийци, всичко беше съвсем чисто. Само силно халосване по главата и край. Никакво въображение, никакво отмъщение или кървави послания като онова в моя офис. Смайли все още притежаваше всичките си пръсти.
Първата патрулна кола пристигна след четири минути. Подадох личната си карта на двама униформени, но шофьорът ме позна и кимна.
— Ти ли ни повика тук?
— Аха. Тялото е в задния офис. Оставих всичко чисто. Пипнах само телефона с книжна салфетка и ключа на лампата с лакът.
Полицаят измъкна бележника си, докато другият влизаше вътре.
— Нека първо свършим писмената работа.
— Разбира се.
Дадох му цялата лична информация, която му трябваше, описах му влизането си в подробности, откриването на тялото и следващите събития. Когато завършвах, още две патрулни коли спряха отпред заедно с един седан без опознавателни знаци зад тях. Пат беше зад кормилото му с лице стегнато и измъчено и когато Кандейси Еймъри и шефът й излязоха от него, разбрах защо.