Сега Пат наистина се хилеше.
— Попитайте го сега как се е уредил. Положително е хубав разказ.
— И с Пат бяхме заедно в армията — добавих аз. — Но не мисля, че това ми дава някакви привилегии.
— Фъшкии — рече тя и започна да се усмихва. Когато отиде до един стол и седна, походката й пак беше котешка, но вече бе отпусната и спокойна.
Върху бюрото на Пат имаше две гланцови снимки двайсет на двайсет и пет и Пат ми ги подаде.
— Тази работа започва да се затяга. Хвърли им поглед.
На едната имаше четири едва различими отпечатъка от обувки, другата беше увеличение на един от тях.
— Какво мислиш?
— Приличат на мокасини. Подметката е равна, без ток.
— Да, и са с различен размер… Двама души. Той успя да ме озадачи.
— Тогава?
— Виждаш ли увеличението?
Този път го разгледах внимателно. На него имаше странни отпечатъци от подметката. Цяла минута ги гледах преди да ми блесне.
— Това са обувки за грабене, подметки, които не се плъзгат. Има ги във всякакви варианти, от платнени до класически.
— Така е — съгласи се Пат. — Говорят ли ти нещо?
Всичко това се струпа на главата на Кандейси и изразът на лицето й беше явно смайване. Аз кимнах.
— Професионалисти са, да. Ще са носили официално горнище и работно долнище.
— Това не е всичко — вдигна телефона, набра някакъв номер и поръча на човека отсреща да дойде в кабинета.
След две минути ченгето, което правеше снимките, влезе, подаде на Пат още две увеличения, обърна се и излезе. Той ги изучава няколко секунди, след това ми позволи да ги видя. Бяха отново същите подметки.
— Който е носил тези подметки, е убил Смайли — заяви Пат. — Тази е със същия размер като онази от другата снимка и знаеш от къде са, нали?
Протегнах снимките на Кандейси да ги погледне.
— Това са онези, които ме обработваха, нали така? Дяволски добра полицейска работа, човече.
Пат изглеждаше самодоволен. Той оцени комплимента.
— Ами и ние сме добри професионалисти. Производителят на тези обувки е открит и ни изпраща списък на пазарите, където се продават, макар че това няма много да помогне. Но обувките са вещи, които хората не хвърлят, така че ще погледнем и нещо друго.
— Какви насочващи данни имате, капитане? Той не спомена за лентата, която му бях дал.
Пат можеше да сътрудничи тясно с областния прокурор, но не трябваше да спи с него.
— Има неща, които сега обработваме — каза й той. — Скоро би трябвало да имаме някакви резултати.
Чувствах се като насред сън. Пат й говореше и го чувах, но не слушах. Гласовете им бяха като далечно бръмчене и аз седях в тъмния гараж, вързан за стола, мозъкът ми затъпен от инжектираното лекарство. Принуждаваха ме да си спомня за някого, наречен Пента, но нямаше никаква възможност да си спомня нещо освен съня за някой зад мен, който мърмори псувни и после със сила плюе нещо грозно.
— С нас ли си, Майк? Стреснато се събудих.
— Съжалявам. Опитвах се да си спомня нещо.
— Успя ли?
— Не съвсем — явно Кандейси бе завършила разговора си с Пат по време на полусъня ми и сега си слагаше леко червило.
Червата ми изкуркаха и ми подсказаха, че цял ден не съм ял.
— Желаещи за ранна вечеря?
— Друг път — отказа Пат.
Протегнах предлагаща ръка на Кандейси. Тя поклати глава.
— Благодаря, не мога. След малко имам среща с Бенет Брадли и мистър Колман — очите й уловиха моите над огледалцето. Но ще се присъединя към вас, когато свършим.
— Прекрасно. Откъде да ви взема?
— От кабинета ми. Около седем добре ли е?
— Напълно — приех. — За какво ще говорим?
Тя прекара език по устните си за да навлажни червилото. Не погледна нагоре.
— Сигурна съм, че ще измислите нещо.
Пат не пророни дума. Знаех какво мисли.
Горещ сапунен душ ме направи като нов. Обърнах батерията от бодливите иглички на душа към глухото вибриране на крана, след това върнах душа за последните пет минути и се избръснах под неговите струи.
Когато се изтрих, намъкнах жокейските си шорти, забърках си висока чаша канадски клуб с джинджифил и включих записите на телефонния секретар. Първото обаждане беше от химическото чистене и ми съобщаваха, че дрехите ми са готови. Второто бе от Ръсел Грейвс от Манчестър, Англия, който искаше да му се обадя. Оставяше ми телефонния си номер. Сложих телефона си на рамо и му се обадих.
Британският телефон издаде своите две хлъцвания, звънна два пъти и глас със силен акцент попита:
— Да, мога ли да ви помогна?
— Ръсел? Тук е Майк Хамър. Какво става? Този път той съвсем не звучеше лекомислено.