— Окей, нашият човек от ЦРУ, Луис Фъргюсън, иска среща след… — той си погледна часовника, — четирийсет и пет минути.
— Къде?
— В едно от онези хубавички местенца, които Министерството на външните работи пази за спокойни срещи. Имаш време. Допий си кафето.
Пат беше с кола без опознавателни знаци и карахме по Шесто Авеню към Петдесетите улици, паркирахме в обществен паркинг и стигнахме до страничния вход на здание, което беше широко половин квартал. Асансьорът ни изкачи до деветия етаж и завихме наляво към вратата с матово стъкло с надпис „Архитекти“.
Вътре стъклена будка ограждаше рецепцията. Пат заговори на момичето през гишето, то ни каза да почакаме, обади се по телефона и след минута младо момче в делови костюм и жестове на човек от външно министерство излезе, поведе ни по коридора и почука на ненадписана врата, почака звънецът да я отвори и ни насочи вътре.
Бенет Брадли и Фъргюсън вече бяха там — Брадли зад бюрото си, а Фъргюсън крачеше покрай него, като не обръщаше внимание на трите вече наредени стола. Цямаше ръкуване, само небрежно кимване и всички седнахме едновременно.
Брадли не губи нито минута. Наведе се напред над бюрото си, пръстите му се сплетоха, изразът му беше сякаш гащите му бяха твърде тесни.
— Джентълмени — заговори той, — преди да започнем, искам да се разбере, че тази среща и всичко казано на нея е строго поверително. Трима от нас представляват държавни институции и разбират това положение, колкото до вас, мистър Хамър, искам да бъда напълно ясен. Разбрано ли е?
— Чувам ви.
— Добре. Вярвам, че мистър Фъргюсън има нещо да каже.
Агентът на ЦРУ се обърна на стола за да бъде с лице към Пат. Бръкна в джоба си и измъкна плик, който познавах много добре.
— Капитан Чеймбърс, тук имам един предмет, който е пуснат за идентификация чрез нашия офис.
Той изсипа зъба, който бях намерил, върху дланта си.
Лицето на Пат се втвърди и той каза натегнато:
— Предполагаше се, че трябва да получа доклада в кабинета си.
— Нека опростим нещата — предложи Фъргюсън. Този път гледаше мен. — Разбирам, че вие сте го намерили.
Аз поувъртях малко.
— Сдобих се с него, да.
— Как?
— Да кажем, че съм в бизнеса за търсене на улики. Бях жертва на престъпление от утежнен характер и си поставих задачата да открия своите нападатели. Това се нарича улика.
— Нямам нужда от сарказъм, мистър Хамър.
— Не съм го искал преднамерено — казах аз сериозно.
Лицето на Пат се отпусна.
— Смятате, че това произлиза от устата на нападател?
— Нещо безспорно. И единственото, което имаме.
— И го занесохте право на капитан Чеймбърс?
— Правилно — знаех какво ще последва и тръгнах натам пръв. — Нападението над мен не беше улично престъпление, така че да не си чешем езиците напразно. Протече като много изпипано действие от добре осведомени лица, които си знаят работата. Работеха в екип, знаеха да боравят с лекарства, не си направиха труд да ми вземат парите и оръжието… По дяволите, даже носеха обувки за гребане, които прилепват към всякаква повърхност ефикасно и безшумно.
— Имате предвид, разбира се, ЦРУ?
Пат се обади:
— Точно оттам в края на краищата дойде идентификацията, нали?
Фъргюсън свали очилата си и разтри очи.
— Да — като събра мислите си, той продължи: — Получателят на тази частична протеза е поръчал работата в държавно учреждение, след като я е загубил при операция на ЦРУ. Обявена е в досието му и е съобщена от компютрите.
— Кой е той? — попита Пат.
След като Фъргюсън не отговори веднага, попитах:
— Искате да изляза от стаята?
В тона на Фъргюсън имаше презрителен нюанс.
— Не мисля, че това ще има голямо значение по тази точка, нали, капитан Чеймбърс?
— Казахте го в самото начало, човече. Той е в това дяволски дълбоко и ако иска да разгласи нещо, може да го направи. Само не забравяйте, че все още е добър човек.
— Добре казано. Хубаво, протезата принадлежи на един агент на име Хари Бърн. Той е старо куче, дошло в агенцията още през 1961 година. Има военно образование, гледан е с добро око, но го смятат за малко безразсъден при изпълнението на задачите. Когато беше цялата оная лудост около крайностите при тайните ни операции, някои агенти, които се смятаха за прекалено избухливи, бяха освободени. Той беше един от тях. Пат се намеси:
— Предполагам, че сте проверили паспорта му?
Фъргюсън изглеждаше изненадан от въпроса.
Според него не се очакваше от ченгетата да гледат толкова много напред.
— Той многократно е пътувал в чужбина. Очевидно сега е в страната.
— Очевидно — промърморих аз. — И не е сам.