— Бандите са се обърнали една срещу друга, като са сметнали, че взаимно се мамят, след това са разбрали какво е станало и са утихнали. Отнело им е две седмици да открият Антъни, но малко са се престарали при обявяването му за виновен и са му пукнали черепа. След това не е ставал за нищо. Неговата стока още им трябва и е трябвало да чакат да се върне паметта му, преди да предприемат нещо…
Пат вдигна бирата си в мълчалив тост.
— Знаеш ли, ние наистина претърсихме квартирата му.
— Не, не знаех. Какво намерихте?
— Вятър и мъгла. Там изобщо няма скришни места. Опитахме доста в мазето. Ако въобще е имал нещо, то е някъде другаде.
— И тогава какво?
— Ще чакаме, както обикновено — рече.
Усмихнах му се.
— Топки. Кога ще ме попиташ?
Той също ми се ухили и каза:
— Окей, умнико, кога ще се срещнеш с генерал Скъбъл?
— Скоро. Тъй като ти си извън този случай, отивам сам, но няма причини да не поговорим малко след това, нали?
— Никакви.
— И въобще не разследвам аферата Пента. Просто посещавам стар приятел. Прав ли съм?
— Прав си.
— И следващия път, когато старото момче Брадли изиска аз да направя нещо, мисля, че ще го плесна през муцуната с цивилен граждански къс удар.
— Добра мисъл. Знаеш ли къде е Скъбъл?
— Имам адреса му в офиса си. Довечера ще го взема.
Допихме си бирите и когато Пат си тръгна, се обадих два пъти докато намеря Пийти в офиса му в редакцията. Каза ми да отида. Звучеше възбудено.
Докато не бях видял офиса му не си представях статуса на Пийти Бенсън във вестника. Повечето работещи репортери имаха оградено бюро в тихата лудница на главната секция, но Пийти разполагаше с отделна стая, а не сепаре, с врата, която се затваря и собствена картотека с много шкафове.
— Човече — възкликнах, — мислех, че вършиш цялата си работа по баровете.
— Това е само за прах в очите на селянията.
— Разруши имиджа си, момко.
— Хич. Прекалено дълго се мотая наоколо, за да направя това. Виждаш старшинството на работата. Плюс чист опит, разбира се. Технологията и компютърните чипове днес управляват системата и който има повече заврънгачки побеждава. Почакай да видиш с какво ще ти изляза.
Метнах шапката си на стара пишеща машина „Смит-Корона“ и дръпнах стол до Пийти.
— Вече имаш напредък? Той кимна.
— Вадим късмет, че се ровим в области, които имат добри терминални системи. Знаеш ли нещо за компютрите?
— Твърде малко.
— Добре, нека те попросветя. Като се ровех в миналото на Ди Сика успях да се добера до съобщения в средствата за осведомяване, накарах някои приятели на другия край да извършат малко подготвителна работа и между техниката и мощта на пресата получихме историята на мистър Антъни Ди Сика. Схвана ли?
— Загрях.
Пръстите на Пийти забягаха по клавиатурата и екранът оживя.
— Откъде искаш да започнем?
— Добре, да потърсим основите.
Тогава той издърпа Антъни Уго Ди Сика до зелената електронна реалност. Роден на 2 януари 1940 година от Мария Луиза и Виторио Ди Сика в Бруклин, Ню Йорк. Виторио е бил по занаят майстор на шкафове и ветеран от Втората световна война, освободен с почести от армията през 1945 г. Мария Ди Сика е имала две мъртви раждания, няма други деца. Антъни е завършил гимназията в „Еразмъс Хол“ през юни 1958 г., работил е една година в магазина за шкафове на Виторио, след това е напуснал и е арестуван за пръв път след една година и една седмица.
— Как ти харесва дотук? — попита ме Пийти.
— Доста рано е хванал улиците. Пат е получил списък на арестите му, така че пропусни тази част и мини към личната.
Пийти отново заудря клавишите.
— Баща му е бил убит при едно нападение скоро след това, както виждаш. А това е извадка от новините за убийството на човек, заподозрян в убийството на Виторио. Даже е носел неговия часовник. Антонио е задържан и разпитван, но са го освободили поради липса на доказателства. Обаче слуховете са били, че Антъни е намерил човека и го е убил.
— Открил си е професията, нали?
— Нещо повече — рече Пийт, — намерил си е и покровител. Хуан Торес.
Името ми беше познато и силно ме стресна.
— Вече сме в гъсталака на кокаиновия бизнес.
— По-добре е да мислиш така — съгласи се той. — Знаеш ли къде стои Торес в организацията.
— Той беше в проклетата лека категория доста дълго, спомням си. След това стана нещо, което го избута право нагоре по стълбата.