Пийт кимна и задъвка долната си устна.
— Беше изчезнал за месеци по едно време и когато се появи, малко бе порасъл. Накрая проумяхме: Торес беше откривател. Знаеш ли какво е това?
Поклатих глава.
— Родът му е пръснат по цяло Мексико и Южна Америка. Милион братовчеди, разбираш ли? Използвал е тези връзки и когато е имало източник на кокаин го е източвал. Беше никой, нищо, но може би точно затова свърши работата. Каквито са цените по улиците, никаква операция не му се е виждала прекалено дребна, за да се набърка. Торес се е добрал до ръководството, правел е сделките и организацията го е издигнала. О, бил е дяволски добър откривател, наистина. Бил е в самия център на картела Мадлин, когато се е основавал.
Като се протегна през мен, Пийти взе от бюрото си четири снимки и ми ги подаде. На всяка Хуан Торес и Антъни Ди Сика бяха в интимен разговор на различен фон, явно много близки помежду си. Тук Ди Сика беше облечен в скъпи одежди, с бижута на двете ръце.
Пийти отново защрака по клавиатурата и докара сметки за продажби и нотариални актове за две къщи.
— Ди Сика е бил единствената опора на майка си. Тя все още живее в къщата Флетбъш с доходите от две предприятия за химическо чистене, които й е купил преди много години.
— А другата къща?
— Двуфамилна е. И двата апартамента са наети за дълго. Къщата е била на негово име, наемът отива при майката. Според завещанието му тя е наследница на къщите.
— Знае ли Мария какво се е случило със сина й?
— Тук има копие на доклада за нея. Когато Антъни е получил травмата, тя е приела, че ще умре. Събрала е нещата му и го е видяла само веднъж, след като са го пуснали от болницата. Дори не я е познал. Спомнял си е само за нещо, което баща му е направил, казала тя — Пийти изтри екрана и извика друг доклад. — Писмо от лекуващия лекар на болницата, която се е занимавала с Антъни. Той заключава, че Ди Сика абсолютно не си спомня предишния си живот, умствените му способности са тежко засегнати в някои отношения, но е в състояние да води задоволително, макар и минимално, съществувание.
— Какво ми спестяваш за накрая? — попитах аз.
— Някой друг постоянно следи онези двете къщи — отговори той. — Погледни това — появиха се две малки дописки от „Бруклински орел“. — Домът на мисис Мария Ди Сика е нападнат с взлом, но като че ли нищо не е откраднато. Възрастната жена и живеещата с нея икономка са били заключени в килера, докато е траело претърсването. Датата показваше два дни след приемането на Антъни в болницата.
След още един ден мъничка бележка съобщаваше за опит да се ограби друга къща, където живеещите на долния етаж били завързани и устите им запушени, докато крадците са претършували помещенията, след това направили същото и на горния етаж, чиито обитатели отсъствали.
— И двете къщи са принадлежали на Ди Сика — поясни Пийти. — Но понеже нищо не е обявено за откраднато, те са търсили нещо съвсем друго. Сега — каза той натъртено, — прочети това.
Този път заглавието беше по-голямо, под частично замъглената снимка на две изплашени стари дами. Втори път за един месец в дома им са влезли с взлом и този път жените били завързани, устата им залепена с лейкопласт и ги държали безцеремонно на пода в кухнята, докато неканените посетители системно са обръщали къщата с главата надолу. Очевидно не са намерили нищо. Съседите казали, че уличната мълва предполага двете жени да имат много скрити пари в къщата, след като живеели така скромно.
Преди да успея нещо да кажа, Пийти превключи екрана и се ухили.
— Само не ме питай как съм се добрал до това.
Беше копие на банкова сметка. Количеството надхвърляше триста хиляди долара, всички на името на Мария Ди Сика. Вноските бяха редовни и автоматични от няколко източника.
— Нашето момче Антъни е уредило много добре старата си майка. И така, кой е влизал с взлом в къщите и защо? — той се облегна назад и ме погледна. — Или не трябва да питам?
— Мога да ти дам неофициално мнение, Пийти, но за момента ще свърши работа.
— Не е зле.
— Ди Сика е имал някаква съсипваща информация за бандата. Скрил я е някъде преди да го пребият.
С вид на окончателност Пийти изключи машината.
— Край на случая. Умрял е с Антъни.
— Как ли пък не е умрял — възразих аз. — Някой в организацията смята, че Ди Сика внезапно си е спомнил и ми е оставил тайната си.
— Братко!
— Така че ако умре, ще е заедно с мен.
— Само че ти още не си умрял?
— Не, на проклет пръв поглед.
— Но те притискат, както схващам?
Кимнах.
— Копелетата направо ми го казаха. Ще ме очистят, ако не им я изфабрикувам.