— Аз съм по-близо — рече той. — Ще видя дали няма да стигна пръв.
— Запази я спокойна.
— Ще го направя.
Затворих. Този път си взех шлифера когато се върнах в нощта. Мъглата се бе сгъстила. Скоро щеше да завали.
Беше по-бързо да се стигне до Велда през входа за спешни случаи, така че накарах таксито да ме остави там. Минах през шепа хора, които очакваха помощ, бутнах двойната врата, изкачих се през две стъпала до нужния етаж и почти затичах по коридора.
Ченгето пред вратата беше от тези, които вече ме бяха проверявали. Той се ухили и ми махна да не бързам, жестът му показваше, че всичко е наред. Намалих скоростта за да си оправя дишането и за секунда спрях и се ослушах. Погледнах си часовника. Вероятно вече предаваха новините, но от стаята не се чуваше нито звук.
— За какво е това бързане? — попита ченгето.
— Не искам да гледа телевизия — изрекох задъхано.
— Боже, капитанът се погрижи за това преди двайсет минути. Влезе и измъкна щепсела на телевизора й — разтърка си челюстта и се намръщи. — Толкова ли е лошо предаването?
— Просто не искам да се вълнува.
— Нищо не би трябвало да я разтревожи. Лекарите й дадоха успокоително преди час. Тъкмо двама дежурни бяха вътре да я прегледат.
— За какво?
— Не можах да разбера.
— Познаваш ли ги?
— Мисля, че съм ги виждал наоколо. Във всеки случай носеха значките с имената си.
Извиках „По дяволите“ и влязох. Беше включена същата нощна лампа и тя пак лежеше в мъждивата й светлина и дишаше леко и спокойно. Взех китката й, напипах пулса и напрежението започна да се маха от раменете ми.
Сестрите бяха сресали косата й и грим бе позаличил следите на оцветяването по лицето й. Превръзката беше по-малка и цялата красота, която беше Велда, бе започнала да се възвръща. Завивката беше дръпната до брадата й, но не скриваше онова, което бе под нея. Тя все още красиво изпъкваше точно където трябва.
Велда първо се усмихна, после отвори очи.
— Знам, какво мислиш — каза тя. Гласът й беше нежен, но трептящ от действието на успокоителното.
— Би трябвало. Мисля както винаги.
— Какво правиш тук толкова… късно?
— Просто проверявам.
Тя затвори очи като в дрямка, след това се насили да ги отвори.
— Майк…
— Да, скъпа?
— Тук имаше… доктор.
— Знам… Бърк Рийди. Дал ти е успокоително.
Главата й леко се обърна на възглавницата.
— Не… Друг доктор.
— Санитар?
— Приличаше… на… лекар. Каза… Клепките й се спуснаха отново.
— Какво каза, миличка? — взех ръката й и я стиснах.
Тя сънливо отвори очи.
— Щеше да… ми направи… втора инжекция.
Ръцете ми внезапно станаха лепкави и студени.
— Какво?!
Тя отново поклати глава.
— Не го… направи — устните й пак започнаха да се затварят, след това рязко се разтвориха. — Каза ми… че от нея… ще спя по-добре… и взе… ръката ми… когато влезе… другият доктор.
— Друг санитар?
— Като… доктор. Може би. Онзи първият… каза нещо и… излезе.
— Кучи син! — извиках аз и се опитах да измъкна ръката си, но пръстите й ме стискаха решително.
— Майк…
Престанах да се опитвам да се освободя от пръстите й и я погледнах. Опитваше се да говори въпреки приспивателното и всичко я изтощаваше.
— Когато той говореше… — клепките й потрепнаха — звучеше като… онзи по телефона… в събота… който искаше… да се срещне с теб… в офиса.
Бил е тук. Проклетото копеле е било тук, в болницата и е налетяло на Велда.
Пуснах ръката й, нежно я погалих по бузата и когато затвори очи, хукнах навън. Едрото ченге ме погледна въпросително, кимнах му, че е добре и му казах:
— Опиши ми първия дежурен, който е бил тук.
— Едър мъж, истински здравеняк — каза той, — около един и осемдесет висок, към сто и десет килограма, тъмна прошарена коса, къса остра брада и мустаци. Типичен доктор. Почти като черно-бяла филмова карикатура.
— Каза, че си го виждал и преди.
— Виждал съм го. Мислих си за това. Идва тук на два пъти през последните два дни.
— Каза ли нещо?
— Не. Само минаваше покрай мен. Първият път буташе количка с хирургически инструменти.
— А вторият дежурен?
Ченгето разбра, че нещо не е наред и на лицето му се появи притеснено изражение.
— По дяволите, човече, той сега е в сестринската стая — показа към средата на коридора и аз не чаках повече.
Името му беше Дейвид Клинтън, адресът — в Уест Сайд. Назначен е в болницата преди три години, което старшата сестра документира. Върнах му личната карта и го изведох от стаята.
— Полицаят ми каза, че сте проверявали стаята на дамата тази вечер.
— Точно така. Чистя, проверявам дали нещо не е останало на масата, дали тоалетната е почистена…