— Правете каквото искате. Не мисля, че ще постигнете нещо, но не вреди да се опита.
— Ще бъдем внимателни към нея — обърна се към мен Бърк.
Висок строен мъж в униформа на болничната охрана сви край ъгъла и тръгна към Пат. Докато не беше приближил, човек не би му дал повече от четирийсет, но носеше всички белези на старо улично ченге и несъмнено добре познаваше Пат. Познаваше и мен, но не можех да се сетя кой е. Хората му бяха заели изходите, бяха проверявали документите и разпитвали всички хора по етажите, но не бяха открили следи на човек, отговарящ на описанието на мъжа от стаята на Велда. Пат му благодари, хвърли ми примирен поглед и аз си сложих шапката.
— Искаш ли да те закарам? — попита Пат.
— Не… Отивам в кабинета си за да открия следите на нашия стар приятел. Ще те видя, когато се върна.
— Кога излизаш?
— Рано сутринта.
Казах довиждане на всички и хванах такси, което тъкмо спираше пред вратата. Дъждът беше спрял, но небето боботеше в далечината и отвреме навреме облаците се озаряваха за миг от скрита зад тях светкавица.
Шофьорът кимна щом му дадох адреса на офиса си и когато потеглихме покрай редицата коли, те пак бяха паркирани броня до броня. Погледнах към мястото, където бе стоял черният мерцедес с повредения мигач. Сега там имаше бял феникс и беше заклещен твърде натясно, за да тръгне накъдето и да е.
9
От петнайсет минути ровех в бюрото си и подредените папки в шкафовете, за да намеря адреса на генерал Руди Скъбъл. Намерих всичко, което не ми трябваше, но не и откъснатото листче от бележник, на което си спомнях, че го бях записал. Моите способности да подреждам бяха в стил „пълен хаос“ и ако го бях дал на Велда от самото начало, досега щях да съм го намерил. Затворих с ритник долното чекмедже и седнах на ръба на стола, като се чувствах пълен идиот.
Понякога… Понякога, без да я карам, Велда прибираше неща, за които й се струваше, че могат да ми потрябват. Късче сгъната хартия беше твърде много да се иска от нея, но реших все пак да опитам. Излязох навън при нейната картотека, изтеглих чекмеджето на буква С и зарових из папките.
И я намерих — единична, Скъбъл, Рудолф, генерал. И вътре — единствено късче разгъната хартия — лист от бележник с описание на пътя към голямата стара къща на Лонг Айлънд, където държаха електроцентралата на някогашните бурни дни като стар лъв, царствен, но проскубан от битките, изподран, изтощен и с твърде много години работа в окопите. Тук той обобщаваше бележките от целия си живот — тайни данни, вече загубили давност, сега ще се окажат учебник на учебниците за скрития шпионаж или най-настръхващо четиво.
Отдавна не го бях виждал. Надявах се, че е още жив.
Когато се върнах в другия кабинет, спрях за малко. Чистачките бяха минали оттук, килимът бе върнат на мястото си, но все още присъстваше почти неуловимият мирис на Велда. За секунда мислите ми се върнаха към сгърчената, смачкана купчина, която убиецът бе оставил от нея и знаех, че ще настъпи взрив, ако не забравя това.
Един по един разгънах пръстите на юмруците си, отпуснах раменете си и дишането ми се успокои. Когато се оправих, заключих офиса и взех асансьора за надолу. Той спря два етажа под моя и Ед Хоукинс, който обичаше да работи нощем, влезе с обикновените си две чанти, поздрави и започна да се оплаква от работата си. Седмицата била лоша. Едва е удвоил квотите си и оня голям милион не идва достатъчно бързо.
Заедно прекосихме фоайето, разписахме се при пазача в будката и излязохме. Посоките ни бяха противоположни и се сбогувахме, когато видях кола да се отклонява от бордюра с рязък завой, изправя посоката и ускорява. Прозорецът на шофьора беше отворен, там седеше професионалист с автомат узи в лявата си ръка, който безпрепятствено избълва поток невероятно бързи куршуми.
Движението сякаш бе забавено. Аз ревях, падах и дърпах сакото на Ед едновременно, след това той се олюля във въздуха, когато дулото на автомата отново оживя с откос незаглушена стрелба, която сипеше патрони право над главите ни. Действията ми бяха объркали ритъма на стрелящия и бързата кола го отдалечи. Докато стъклата все още падаха от вратата зад нас, всичко бе свършило. Гумите на колата изсъскаха на завоя и тя изчезна.
Ед беше по очи, изцъклени от ужас, документите от едната му чанта бяха пръснати наоколо. Попитах:
— Наред ли си?
Обърна глава, все още ококорен, и отговори:
— Нищо не усещам.
— Ранен ли си?
— Не — той се размърда, след това опипа ръцете и краката си. — Мисля, че нищо ми няма — седна и глупаво се ухили, обърна се, видя натрошените врати на сградата и сериозно попита: — Защо някой ще иска да ме убие?