Преди да успея да отговоря, пазачът излезе с револвер в ръка. Увери се, че и двамата сме цели, след това се върна и извика полицията. Вкарах Ед обратно вътре, настаних го на масата на портиера, дадох му чаша вода и грабнах телефона в мига, в който пазачът го остави.
По това време Пат вероятно пътуваше към дома си и нямаше смисъл да го въвличам в това. Набрах домашния телефон на Кандейси, изчаках да позвъни половин дузина пъти, след това явно сънлив глас каза:
— Да?
Не исках да рискувам разярено затваряне, затова набързо й нахвърлих всичко.
— Тук е Майк, дете. Някой току-що се опита, да ме пречука пред офиса ми. Беше прекрасно организирано, е един юзи през прозорец на кола и почти улучи двама от нас.
Внезапно гласът престана да бъде уморен.
— Ти си… невредим?
— Пострада само суетността ми. По дяволите, всеки иска да умра.
— Къде си?
Дадох й адреса.
— Повика ли полицията?
— Дежурните коли идват насам.
— Не мърдай оттам. Трябва да те видя.
— По дяволите, ще дам показания на ченгетата, щом пристигнат. Исках само да знаеш, че това нещо отива към шибан край.
— Престани да псуваш. И стой там.
Беше нощ, в която колите бяха в района. Ченгетата от два патрула пристигнаха, огледаха пространството, след това дойдоха направо на масата. Отново удостоверих самоличността си, разказах им подробностите, които бяха потвърдени и от пазача, и от разтреперания Хоукинс. Щяха да последват детективи, които се очакваха всяка секунда и се надявах, че Кандейси Еймъри ще пристигне първа, за да намали напрежението.
Така и стана. Влезе с бял шлифер, метнат върху млечносин анцуг и никой не трябваше да обяснява на ченгетата коя е. Детективите пристигнаха точно след нея като се чудеха какво става, но Лейди Ледена Шушулка ги подреди на бърза ръка. Познавах цивилните момчета и те ми отправяха онези странни погледи, които получават мъжете, които си имат работа с момичета. И тя долови това и го отмина.
Някакси цялата суматоха бе подминала Ед и когато нервите му се оправиха, той най-после се изправи, погледна ме като Горката Душа от книгата на Джеки Глийсън и заяви:
— Те изобщо не искаха да убият мен. Никой нищо не каза.
— Опитваха се да убият… теб, Майк.
— Аха, знам.
— На мен никога нищо не ми се случва — пророни потиснато.
— Радвай се, че ти се размина — казах му аз. Той събра останалите документи в чантата си, кимна за лека нощ и се отправи към вратата, като прескачаше спретнатите купчинки натрошено стъкло, които събираше портиерът.
Кандейси притежаваше магическа сила да разчиства пътя пред нас. Нямаше повече въпроси, а аз знаех откъде да мина, за да заобиколя репортерите и двойката от новините на телевизията. Чудех се дали тези двамата спят въобще. Кандейси ме взе от задната улица, където беше входа на гаража и аз се гмурнах в колата й.
Попитах я:
— Сега накъде?
— Може да звучи глупаво, но у вас или у нас?
— Нека отидем у вас.
— Защо?
— Защото оттам мога да изляза.
Отново получих онзи изпитателен кос поглед.
— Трудно е да си добро момче и да имаш и жена в апартамента си — обясних аз.
— Ще говорим за бандитите.
— Нека говорим за тях сега. Стоварват се на главата ми като тон тухли. Тая лайняна история, че съм мишена е за завеяни.
— Стига си говорил мръсотии.
— И теб съм чувал да му пускаш края. Само си представи, че по теб стрелят и ще видим какви ще ги приказваш.
— Добре. Какво ще кажеш за тази вечер? Кой знаеше, че ще идваш в офиса си?
— Казах го достатъчно високо в болницата. Говорех с Пат, но десетима други биха могли да ме чуят. Но това няма значение… Офисът ми е под наблюдение. Тази кола чакаше тук. Дявол да го вземе, ако бандата иска да ме пречука, могат да държат дузина типове, разположени на удобни за убиване места.
— Казаха ми за опита за нападение.
— Разбира се, онова беше за предупреждение да внимавам с едно от големите момчета. Те не обичат този подход. Не повече ще харесат и това, което направих с бандитите им. Вече мислят, че работата трябва да се свърши докрай.
Седях потънал в седалката и отново превъртах всичко. Тя пристигна пред дома си, остави на портиера да паркира колата и тръгнахме нагоре към апартамента й. Отключи четири ключалки и една верига, хвърли шлифера си на стол, отиде до бара и приготви две чаши с питие. Цялата тази дейност като че ли създаде някакво статично електричество и синият като ток анцуг се залепи за нея като вакуумна опаковка. Сега приличаше на синя гола.
Когато ми протегна чашата, ме покани с жест да отида до бюрото. На него имаше лист хартия-бланка на града. Беше пълен с цифри и завършваше с деветцифрено число. Тя сложи пръста си под сбора от 905 милиона долара и каза: