Но старият Скъби не направи въпрос. Нямаше нужда. Оттук нататък само ги караше да заплащат услугите му и се държеше съвсем в безопасност. Повече медали не му трябваха.
Питах се, каква ли светлина ще хвърли върху Бърн и Фелс. Досега не бях чувал за някого от неговите тигри да се скапва. Но винаги трябва да има пръв път.
При завоя до номер 67 взех шосе 21 на север, минах край градчето Япханк и се заоглеждах за стълбовете, които отбелязваха входа на старото имение Кимбъл. Трябваха ми трийсет минути лутане и връщане преди да ги различа под покривката от глициния, заобиколена с храсти смрадлика.
Ако пътят не се използваше почти всекидневно, опадалите листа скриваха следите от автомобилните гуми. Рязко завих от пътя, подскочих над дренажната тръба и с леко облекчение разбрах, че почвата под колелата е твърда и здрава.
След първия завой бях в друг свят. Видимата запусната грубост на пейзажа се оказваше грижливо отглеждана дива природа, която завършваше с широка поляна, обкръжаваща голямата тухлена къща, излязла направо от кипящите двайсет години на столетието.
Дори сега генералът не рискуваше излишно. Навлизането в неговата собственост можеше да се види от всеки ъгъл на къщата и прожекторите, разположени около зданието, бяха в състояние мигновено да превърнат нощта в ден.
Останах на автомобилната алея като карах бавно и описвах двата големи S-образни завоя, които даваха възможност на обитателите за допълнително оглеждане на гостите им, след това се вмъкнах под колонадата и излязох от колата.
Може би трябваше да се обадя предварително. Никой не излезе да ме посрещне.
При това не беше 1920 година и времето на прислугата и бултериерите.
Изкачих се по стълбите към огромната входна врата, натиснах копчето и чух вътре ясен старомоден звън, след това ми отвориха.
Някои жени ви поразяват с визуално въздействие, което никога няма да забравите. Те не са много, но и не трябва да са, за да оставят следа у мъже, чието съзнание може да запечата единствен контакт. Не е необходимо да бъдат хубави в някакъв специален смисъл или с тела, отговарящи на някаква представа, но за всеки зрител те са всичко, което е жена.
Тази имаше щури електрикови сини очи, които можеха да се усмихват и пълни устни, и когато каза „Добро утро“, то беше като близване от мека, покрита с атлазена кожа лама. Носеше костюм. Раменете бяха широки, но не с подплънки, които бяха на мода през 1988 г. Беше истинска под сакото и военната кройка. Беше прекрасно скроено около пълните гърди, но достатъчно къса, за да покаже щедрата изпъкналост на ханша й. И имаше крака на танцьорка — мускулести и закръглени, но съвършено изваяни. Вече едва ли се правят такива, помислих си аз. Какво търсеше тук беше отделна история.
Казах на себе си „По дяволите!“ и й върнах усмивката.
— Името ми е Майкъл Хамър, мадам. Стар приятел съм на генерала и искам да го видя по много важна работа. Надявам се, че ще намери време да ме изслуша — протегнах й портфейла си с разрешението за полицейски разследвания и за носене на оръжие, които се виждаха през пластмасовите отвори като се чудех къде ли, по дяволите, се дяна градският ми фасон.
Тя се засмя смущаващо.
— Е, мистър Хамър, приятно е да ви видя. Влезте, моля.
— Благодаря — пристъпих и минах покрай нея. Беше поредната едра жена със самодивска грация и странно атлетически движения. С размах затвори вратата, след това отвори с палец едно табло, докосна светещо с червена светлина копче и то моментално светна зелено.
— Мога ли да получа оръжието ви? — попита.
Разкопчах 45-калибровия и й го подадох. Тя го взе, пъхна го в малко стенно шкафче и затвори и него.
— Не ме питате за метателни оръжия — забелязах аз.
— Защото нямате — тя ми върна усмивката. — Ключове, дребни пари и може би джобно ножче, но нищо повече. Уредът е много чувствителен.
— Ами ако някой просто се втурне тук…
— Защо да говорим за неприятни неща? — отвърна. — Не съм се представила. Аз съм Едуина Уест, секретарката на генерал Скъбъл.
— Задръжте си това.
Тя се спря.
— Мистър Хамър?
— Нека всичко е просто и прямо, мис Уест. Няма нужда от секретарски боклуци.
— О?
— Вие сте от ЦРУ, нали?
Нямаше никакво колебание.
— Да, от там съм. Защо питате?
— Жените обикновено не наричат пистолета оръжие. И знаете какво е метателно оръжие.